— Една-две години бях към Тузлата — разправяше Илия. — бях при един чокоин, векилин му бях на чифлика. Ама чифлик — две села, като туй. Много ме обичаше. „Ти, кай, няма да си ходиш, не те пускам.“ Имаше дъщеря — Мариора се казваше. Иска да ме прави зет. „Тъй ли? — рекох. — Няма го майстора!“ и да ме няма.
— Тогаз ли мина отсам?
— Не, сетне. Сега аз бях в Ески Джумая, на панаиря. Свити хора са туй нашите българи, аретлик, не са като власите. Власите го карат на живот. И защо не? Туй ще остане на чиляка. И аз обичам… аз като вляза нейде, на панаиря, и кажа на лаутарите: „Свирете! И — дай вино, дай туй, дай онуй“ — те ме гледат и се чудят. Че какво защо са ми пари… Калдъръм ли ще правя?
Илия се смееше и поглеждае Аничка. Тя се вдълбочаваше в работа, но понякога крадешката хвърляше бърз поглед към него. Черните и очи присмехулно светят. „Много се хвалиш — като че иска да каже тя. — И кой ли ти вярва!“
Веднъж Тодор отиде някъде, а илия остана сам с Аничка. Той извади от кесията си две лъскави, съвсем нови петолевки и даде по една на двете деца на Аничка. Щом видя парите у децата, Аничка ги хвана, разтвори им пръстите насила, взе парите и ги даде на Илия.
— На ти парите — сопнато рече тя. — Те си имат баща. Има кой да им дава.
И тъй като й беше вече дотегнало, тя му каза направо:
— И стига си стърчал пред къщата ми. Иди си!
Илия влезе в Геновата кръчма. Там той взе да дохожда всеки ден, запи се. Изрядко се опитваше да заговори с Аничка, но щом го видеше, тя си влизаше в къщи. Илия заговаряше с Тодора, но Аничка повикваше и него и затваряше вратата. Илия оставаше сам, ставаше му срамно и отиваше в кръчмата. Парите от конете се свършиха и един ден той каза на дяда Гергя:
— Ще купя този път много коне. Ще ги продам и ще спечеля… Тогаз ще направя един гуляй, че да ме помнят. Тез хора тук нищо не са виждали. — Той помълча и погледна настрана. „А на Аничка ще купя един шал“ — помисли си той, но не посмя да каже на баща си.
Той замина и след няколко дена се върн с двама души. И докато той ходеше из село, те спяха някъде из двора. Не му харесваха на дяда Гергя тия хора: черни, с черни вежди и черни дебели мустаци, те приличаха на влашки цигани. Илия каза, че му били приятели, джамбази. С тях той замина нанякъде.
Наскоро една сутрин, още по тъмно, някой извика у дядови Гергеви. Дядо Герги излезе: беше Илия.
— Изнес ни малко хляб — каза той, без даслиза от коня. — Бързаме да сварим пазаря.
С него бяха и двамата мургави джамбази, и те на коне. Дядо Герги забеляза, че нито конят на Илия, нито техните коне имаха седла — бяха ги възседнали на голо. Освен туй десетина други коня бяха навързани един след друг на върволица, като всеки по-заден кон беше вързан с юлара си за опашката на предния. Наистина, тъй връзваха конете си и джамбазите, но дядо Герги беше чувал, че по-често правели тъй влашките цигани конекрадци.
Щом взе да се развиделява, зачу се голяма глъчка: хора на коне, с пушки. Пет-шест души имаше на една каруца. Тия хора бързаха, понавеждаха се, колкото да не изпуснат пресните дири, оставени на земята от конски копита, и пепускаха напред. Апрез нощта беше паднал слаб дъжд и върху изравнената пепел ясно личаха дирите на конете, които Илия и другарите му бяха прекарали. Дядо Георги разбра каква е работата и се затвори в къщи.
Още на обяд се чу, че трима конекрадци с много коне били заловени Аптаашката гора. Потерята връхлетяла върху им, когато си били легнали да си почиват, затуй не сварили да се качат на конете си и хукнали да бягат пеш. Един от тях паднал и умрял от умора — пукнало се сърцето му. Другите двама ги заловили живи към границата. Единът бил Илия.
До вечерта от града минаха стражари, околийският началник, докторът. Дядо Герги мисли, мисли, па на другия ден отиде и той в общината да види какво става. Като стигна там, той видя, че отвъд до оградата, върху няколко дъски, сковани като одър до дувара, беше проснат мъртъв човек, гол. Докторът разсичаше трупа на умрелия конекрадец. Дядо Герги не посмя да пристъпи и се спря.
Облечен с бяла риза, с окървавени гумени ръкавици, докторът държаше нещо и говореше на няколко души, които гледаха от прозоеца на общинага.
— Вижте му сърцето колко е голямо. Той затуй не издържал, защото бил с болно сърце. Другите са били здрави и са бягали повече.
На дяда Гергя му стана грозно, страшно и наместо да влезе в общината и да говори на кмета, както беше намислил, върна се назад в село.