Татяна погледна часовника си. Всеки момент щяха да й доведат следствения. Тя бързо стана иззад бюрото си, отиде до шкафа и отвори вратичката му, за да се погледне в огледалото, което беше поставено от вътрешната й страна. Всичко беше наред. Имаше вид на не много злобна, но и не много добра жена-следовател, която не бе чак толкова възрастна, но вече не бе и момиче. Образът й не беше на жената-вамп, но нямаше и вид на мухла. Просто така — нещо средно. Точно такъв вид й бе необходим за първия разпит.
Глава 2
— Как сте? — започна Татяна със задължителния ритуал, който трябваше да се спазва при разпитите. Имаше случаи, в които сетне следствените започваха да се оплакват, че са ги разпитвали в момент, когато са били едва ли не на смъртно легло и не били адекватни, тъй като се чувствали много зле. Показанията, дадени по време на такъв разпит, съответно не струваха и пукната пара. — Нещо боли ли ви, притеснява ли ви?
— Не, благодаря — отвърна любезно Суриков. — Добре съм.
— Тогава да започваме. Казвам се Татяна Григориевна Образцова и съм следователят, който оттук нататък ще се занимава с вашето дело.
— Пак ли? — подсмихна се Суриков. — Не ви ли омръзна?
— Какво би трябвало да ни омръзне? — погледна го изпитателно Татяна.
— Цялото това разтакаване. Един следовател, после втори, трети… Защо ме подритвате един на друг? Не знаете какво да правите с мен, така ли? Ами тогава пуснете ме да вървя, където ми видят очите и се отървете от проблемите си.
Пред Татяна седеше среден на ръст млад мъж на около 22–23 години, с нагла усмивка на лицето, която разкриваше грозните му зъби. Той не показваше никакви признаци, че месецът, прекаран в тясната килия с около петнадесетина диви мъже, е превърнал Суриков в сговорчив или поне в потиснат човек. Очевидно мъжът напълно се бе адаптирал към средата.
— Впрочем — каза тя невъзмутимо — въпросът, който зададохте, наистина е интересен. Защо делото още не е приключило, как мислите? Двама други следователи са се занимавали с него преди мен. Какво стана, не можахте ли да намерите общ език с тях?
— Защо да не съм могъл? — сви рамене Суриков. — Много добре си говорихме с тях, бяхме любезни помежду си и аз чистосърдечно и искрено отговорих на всичките им въпроси. Не зная какво не им хареса. Вие просто трябва да намерите извършител, за да му лепнете делото, а аз съм най-подходящ за това. По тази причина не ме оставяте на мира и непрекъснато ровите, за да ме вкарате колкото може по-ловко в затвора. Защото мене — ей ме на, стоя пред вас и дори вече сте ме прибрали в килията, тъй че нямате никакви грижи, а ако престъпникът е някой друг, тепърва ще трябва да го търсите. Хайде, започвайте направо с разпита, няма защо да търсите заобиколни пътища.
Тъй, помисли си Татяна, тактиката му е ясна. Аз, граждани следователи, нямам нищо общо с това, но щом като вие не ми вярвате, това си е ваш дълбоко личен проблем и аз нямам намерение да ви помагам за неговото решаване. Все едно, рано или късно ще ме пуснете, пък и да не ме пуснете, тук, в ареста, срокът на присъдата си тече, което означава, че ще лежа по-малко в затвора. Защото на всички — дори и на начинаещите престъпници — е известно, че в затвора е много по-лошо, отколкото в предварителния арест. Съдейки по отговорите на всевъзможните й въпроси, този отъркал се в престъпния свят юноша никога не бе лежал в затвора и дори не е бил арестуван. Явно се бе случвало да го задържат, но само за три дни заедно с бандата и после са го пускали. Многократно бе попадал в ръцете на милицията, когато тя е прочиствала поредния вертеп, но винаги са пускали на свобода Сергей Суриков. Той нито веднъж не е влизал в полезрението на органите на реда по време на хайки — не бе хващан в състояние на наркотично опиянение, у него нито веднъж не бяха откривали и грам дрога, някаква таблетка, нито хашиш. Да не би пък да е чак толкова хитър? И предвидлив? Или…
Татяна чак потръпна, тъй като идеята, която внезапно я споходи, й се стори страшно интересна. Че защо пък да не я провери?
— По име и бащино име ли да се обръщам към вас или може само по име? — осведоми се тя.