Очилца, каквито са носили през 30-те години. Че откъде Серьожа Суриков, който бе роден през 74-а година, знаеше какви очила са носили тогава? Всеки друг човек би отговорил лесно на този въпрос, като каже, че ги е виждал по филмите и е чел за тях в книгите. Но момче като Суриков едва ли бе гледало филми за 30-те години. Че къде можеше да види сега такива филми? Само по телевизията. Пък и кой ли ги гледаше? Който и да ги гледаше, със сигурност не беше младеж и в това нямаше никакво съмнение. Нима Суриков имаше вид на млад човек, който седи на уютния диван пред телевизора и гледа с наслада стари филми? Не, нямаше такъв вид. Изобщо нямаше такъв вид.
— И какво стана след това? — попита тихо Татяна.
Нямаше сили нито да се учудва, нито да се съпротивлява. Беше му много зле, сърцето му биеше като лудо, пък и имаше температура, вероятно близо до 40-те градуса. Затова Сергей послушно разреши да го сложат в леглото. То беше старо, с пружина и никелирани табли. Серьожа никога не бе виждал такова легло. Въпреки треската, той се почувства толкова добре, че веднага заспа върху чистата постеля под топлото одеяло. Изглежда, бе спал в продължение на няколко дни. Вярно, често се събуждаше и с изненада откриваше, че се чувства много по-добре, а след три минути отново потъваше в дълбок сън. Всеки път, когато отваряше очи, виждаше пред себе си сбръчканото лице на старицата с кръглите старомодни очилца и с хлътналите в беззъбата й уста устни. Лицето й излъчваше доброта, но беше много сериозно.
Най-сетне той си навакса цялото натрупано безсъние и се събуди окончателно, измъчван от остър глад. Старицата отново беше до него, но за свой ужас Сергей установи, че не помни името й. Бабичката, която го бе довела тук, нарече някак домакинята, но тогава той беше в такова състояние, че почти нищо не чуваше и не помнеше.
— Коя сте вие? — без заобикалки попита той.
— Казвам се София Иларионовна. Грижа се за теб — съобщи му спокойно и делово старицата.
— Отдавна ли се грижите за мен?
— Вече шести ден. Съвсем си се занемарил, бъкаш от болести. Но не се тревожи, аз ще направя всичко, което може да се направи за теб. Как се казваш?
— Серьожа.
— Чудесно! — зарадва се, кой знае защо, старицата. — Значи Серьожа. Много добре. Сигурно си гладен?
— Много — призна си Сергей.
— Ей сега ще ти дам нещо за ядене.
— Няма нужда — отметна той одеялото и се опита да се изправи, — ще ида сам да си взема.
— Къде ще идеш сам? — каза насмешливо София. — Не можеш и два метра да изминеш, ще паднеш. Ако не ми вярваш, опитай, само че имай предвид, че ако паднеш на пода, ще си останеш да лежиш там, защото аз не мога да те вдигна, нямам сили.
Въпреки това Сергей направи опит да стане, но разбра, че старицата е права. Какви ти два метра — та той не можеше да направи и крачка дори. Ама че болест е пипнал! Добре че бе срещнал по пътя си тази милозлива бабичка, иначе сега щеше да се въргаля по студената земя или по асфалта. Дори вече не и по асфалта, а в хладилника на моргата.
София Иларионовна донесе от кухнята пасирана зеленчукова супа и сама го нахрани. Серьожа и този път се опита да прояви самостоятелност, защото му стана много неудобно от старата жена, но София очевидно не бе свикнала да убеждава никого с думи, а го правеше чрез примери от практиката. Тя мълчаливо му подаде лъжицата и Серьожа моментално се убеди, че не може да я поднесе към устата си. Ръката му трепереше, а лъжицата всеки момент щеше да падне право върху белоснежната калъфка на одеялото.
След като свършиха със супата, жената също така сръчно и умело го нахрани с млечна оризова каша с масло. Този вкус припомни на Сергей детството му и той отново едва не се разплака.
— Не се притеснявай — каза му София, щом забеляза, че очите му се пълнят със сълзи, — от болестта е. Когато човек е тежко болен, става душевно слаб и често плаче. Това не е срамно. Когато се оправиш и се възстановиш, всичко ще отмине.
— Да не би да сте доктор? — досети се Суриков.
— Не, синко, не съм доктор. Но мога да се справя с всяка болест, освен с неизлечимите. Например не мога да излекувам рак. СПИН също не мога.
Въпреки слабостта си, Сергей се разсмя.
— СПИН ли? А вие откъде знаете за СПИН-а?