— Оттам, откъдето знаят всички — усмихна се кротко старицата. — Нали ти също не си боледувал от СПИН, но знаеш за него. Чета вестници, гледам телевизия. Пък и съм ги виждала онези — спинозните. Доведоха ми веднъж един такъв, искаха да му помогна, ако мога. Но не можах.
— А как лекувате, след като не сте доктор? Да не правите магии?
— Защо трябва да правя магии? В народната медицина има лекове за всички болести, само трябва да знаеш кои са. А аз зная и затова мога да лекувам.
— Откъде ги знаете?
— Така се нареди животът ми. Дори и да не исках, пак щях да ги науча.
Тогава тя не му каза нищо повече. След няколко дни София Иларионовна разреши на Сергей не само да става, но и да ходи по петнадесет минути. Веднага щом получи тази възможност, той обиколи целия апартамент и се смая от царящите наоколо мизерия и нищета. Бахметиева живееше крайно бедно, мебелите бяха стари и разкапани, а масата в кухнята бе покрита с толкова протрита и изгорена на различни места мушама, че приличаше на дантела. Серьожа дори изпита нещо като срам, че е увиснал на врата на човек, който живее толкова скромно. Тя сигурно едва успяваше да изхрани себе си, а трябваше да се грижи и за неговите болести.
След още две седмици, през които той редовно пиеше някакви отвари, които му приготвяше София Иларионовна, Сергей Суриков напълно се възстанови. Време беше да напусне гостоприемния дом. Ала не му се искаше да си тръгне. Тук беше топло, чисто и сигурно. Той все подбираше думи, за да подхване разговор със София Иларионовна за своето напускане. Но тя първа го започна.
— Мислиш вече да си ходиш, така ли? — попита го веднъж, докато наливаше горещ чай в старите чашки с нащърбени ръбове.
— Сигурно вече се налага — отвърна неуверено Сергей. — Защо трябва да вися тук като някакъв храненик…
— Но не ти се иска да си тръгваш, така ли?
— Не ми се иска — най-неочаквано си призна той, без дори да подозира, че ще го направи.
Само преди минута изобщо не бе убеден в това. Суриков беше млад, само на 20 години, свикнал със свободния живот без всякакви ограничения, без родителски контрол и без думата трябва. Животът с бедната чужда старица, която бе на 84 години, поради което самата тя се нуждаеше от грижи, просто нямаше начин да му се хареса.
— Това е добре — кимна Бахметиева. — Щом не ти се иска да си тръгнеш, значи си пораснал. Свършили са твоето мрачно детство и лудешката младост, Серьожа, дотук, край.
— Нещо не разбирам. За какво говорите?
— За това, че само един млад глупак иска да бъде независим от всички и се стреми към самостоятелност и самота. Колкото по-възрастен и по-мъдър е човек, толкова по-добре разбира, че смисълът на живота се състои само в това да бъдеш нужен на някого. Единствено в това. Разбра ли, синко?
— Не — призна си Сергей.
Тогава той наистина не я разбра. Тази мисъл се оказа твърде сложна за него. Но за сметка на това в главата му хрумна друга мисъл: как е възможно думите на една толкова стара бабичка да бъдат толкова сложни за него? Чак такъв идиот ли е той, че не е в състояние да разбере какво му казва една стара неграмотна старица? Не, това според него не беше възможно, просто болестта си бе казала думата. Може би от тежките болести човек отслабва не само физически, но и умствено.
— Добре де, щом не си разбрал, значи още ти е рано да мислиш за това. Значи твоята душа поумнява по-бързо от главата ти. С душата си усещаш нещата вярно и не искаш да си тръгнеш, но главата ти още не е узряла и не се справя. Нищо, по-нататък ще навакса. Е, Серьожа, щом искаш да останеш тук, в такъв случай ще трябва да си поговорим. Да си поговорим сериозно. За пръв и последен път. Разговорът ще бъде тежък, затова ще го проведем само веднъж и повече няма да се връщаме към него. Ако ние се разберем правилно помежду си, няма да има нужда да се връщаме отново към това. А пък ако се наложи да говорим втори път за тези неща, значи нашият съвместен живот е бил неуспешен и ти в същата минута ще си идеш оттук. Ясно ли е условието?
Серьожа кимна мълчешком, гледайки с недоумение и дори със страх дребната съсухрена старица. Той изобщо не предполагаше, че тя ще започне да му поставя някакви условия, че и да ги формулира толкова твърдо.
— Отдавна ли употребяваш наркотици? — най-неочаквано попита София Иларионовна.
— А… — Серьожа чак се задави. — Откъде ви хрумна, че употребявам наркотици? Аз никога…
— Лошо, синко. На нас ни предстои толкова сериозен разговор, а ти го започваш с лъжа. Нали те гледам и виждам, че си употребявал наркотици. Не си наркоман, не, докато лежеше при мен, нямаше треска. Но имаш признаци, по които със сигурност разбирам, че си употребявал наркотици, и то — отдавна, още от детинство. Зная, че съм стара и слаба жена и ти много се блазниш от възможността да ме излъжеш. Трудно е да бъдеш упрекнат за това, защото всички вие — младите, допускате тази грешка. Мислите си, че възрастният човек е като малко дете. Внушили са ви го още от ранна детска възраст и вие сте го повярвали, защото сте глупави. Възрастните хора само ви се струват глупави и е истински грях да ги лъжете. И за да не се блазниш повече да ме лъжеш, ще ти кажа нещо. Прекарах двадесет години в Сибир, в тамошните лагери. Двадесет години. Точно толкова, на колкото си ти. Зъбите ми окапаха рано, косата ми — също. Но за двадесет години видях и научих толкова неща, че сега е много трудно някой да ме излъже. Мога да бъда излъгана само от близък човек, от човек, когото много обичам и затова си затварям очите пред всичко и му вярвам. Никой друг не би успял да направи това, включително и ти, запомни го.