— Защо са ви пратили в Сибир, София Иларионовна?
— Как защо? — Тя се подсмихна, допи на една глътка изстиналия си чай и тракна чашката в масата. — За същото, за което изпращаха там и всички останали. Обявиха мъжа ми за враг на народа и го разстреляха, а мен — като жена на враг на народа — ме осъдиха на двадесет години. Добре че поне успях да спася сина си, който тогава беше на шест месеца. А аз бях само на двадесет и пет години. Тръгнах от къщи под конвой като млада красавица, а се върнах след двадесет години като болна старица. Такива ми ти работи, синко. Но не ти разказвам всичко това, за да ме съжаляваш, понеже нямам нужда от ничие съжаление, а за да разбереш на колко много болести и мъки съм се нагледала през живота си. Сибиряците са як народ, тогава цивилизацията още не ги беше развалила и те предаваха от поколение на поколение всички тайни на целебните треви, плодове и листа. По тези места живееха и много ламаисти и буряти, които също имаха свои тайни. Успях да усвоя всичките. Там научих и за наркотиците. Така че когато следващия път решиш да ме излъжеш, първо хубавичко си помисли. Ако още веднъж те хвана в лъжа, ще се разделим.
Серьожа не разбра всичко, което тя му каза. Не разбра например защо я бяха осъдили на двадесет години в лагер, защо бяха разстреляли мъжа й и защо е трябвало да спасява сина си. В училище Суриков бе учил криво-ляво, а по времето, когато започнаха да им преподават историята на XX век, той вече не живееше вкъщи, а търкаше подовете по тавани и мазета. Никой не го и търсеше — нито майка му, нито учителите му. Учителите бяха щастливи, че това „толкова проблемно дете“ им се махна от главата, а майка му изобщо не се интересуваше от нищо друго, освен от пиячката и махмурлука си. Мозъкът й беше пропит с алкохол още преди да роди Серьожа. По тази причина в по-голямата си част думите на София Иларионовна си останаха загадка за него. Кои са тези ламаисти? Кой са тези буряти? И какви пък толкова особени тайни биха могли да имат? На какви чак такива болести и мъки се бе нагледала Бахметиева в онези лагери? И изобщо какви са били тези лагери? Същите като сегашните, където изпращаха престъпниците да излежават присъдите си? Или някакви други? Серьожа Суриков не познаваше в детайли сферата на съдебната система, но тъй като през целия си живот е бил все в компанията на престъпници, които непременно имаха по някой роднина или познат, лежал в затвора, много добре знаеше, че в сегашните лагери няма жени, които да лежат по двадесет години. В такъв случай как София бе лежала толкова дълго? Да не би пък да го лъжеше?
— С теб, синко, ще се разберем така — продължи междувременно старицата. — Можеш да останеш да живееш при мен. Като квартирант. Няма да ти вземам пари за стаята, но за сметка на това ще се грижиш за мен. Ще ходиш да пазаруваш, ще чистиш апартамента, ще носиш бельото на пране, защото аз все пак вече съм много стара и ми е трудно да върша тези неща. Ще изпълняваш моите заръки. Ще имаме отделни сметки за домакинството, аз нямам нужда от твоите пари, имам си пенсия и тя ми стига. Ще си делим по равно разходите за апартамента, електричеството и телефона. Ако искаш, ще ти готвя с твоите продукти. Но срещу всичко това ти ще трябва да изпълниш моите изисквания. Първо: ще си намериш работа. Ще работиш близо до нас, за да мога да идвам при теб и да проверявам дали не ме лъжеш. Второ: никакви наркотици. Категорично, веднъж и завинаги! Трето: няма да водиш никого тук. Можеш да се разхождаш, където си искаш, да спиш, където си искаш, можеш една седмица да не се появяваш вкъщи, но тук няма да стъпи кракът на чужд човек! Ако с теб заживеем добре, ще ти оставя този апартамент, ще ти го даря или нещо такова и след моята смърт ти ще бъдеш негов собственик. Но ако забележа, че искаш да умра час по-скоро и правиш всичко възможно за това, имай предвид, че тази работа изобщо няма да стане. Ще напиша един документ, че ако умра от насилствена смърт, виновен за това ще е Сергей Суриков и милицията трябва да търси него. Ще го напиша и ще го скрия на сигурно място. Тъй че ще е по-добре да не се занимаваш с подобни глупости.