Серьожа отново не схвана съвсем ясно за какво му говореше тя. Той беше такъв невежа, че в онзи момент дори не си представяше как е възможно да убиеш човек заради един апартамент. Защо трябваше да го правиш? Та нали в такъв случай апартаментът ще бъде ничий или някой ще го получи по наследство… Общо взето, той не разбра нищо от тези неща. Но други разбра много добре: че трябва да тръгне на работа, да не се докосва до наркотиците и да не води никого от своите познати в този апартамент. При това положение Сергей на първо време щеше да има покрив над главата си, под който да не се чувства излишен и ненужен, а впоследствие — и собствен апартамент. Това беше единственият му шанс, както правилно му каза онази бабичка, която го прибра от улицата. Повече по никакъв начин и никога в живота си той не би могъл да се сдобие със свое жилище. Условията бяха поставени много ясно. Имаше и още нещо, което в онзи момент Серьожа Суриков осъзна и което толкова дълбоко го потресе, че се превърна в негово ръководство за действие и в крайна сметка промени живота му. Че той е по-глупав от тази стара, от тази съсипана бабичка София! Че той знае по-малко от нея. И разбира по-малко неща, отколкото тя. За него това беше срамно и трябваше да се поправи. Беше му толкова странно, че преди не бе забелязвал собствената си ограниченост и необразованост! Вероятно причината беше в това, че общуваше само с такива като него, които през целия си живот бяха прочели по книжка и половина, и то — в ранното си детство, и които гледаха само екшъни по видеото. Серьожа отдавна вече нямаше собствен дом, където би могъл да почете малко или да погледа по телевизията някоя нормална програма, а не безкрайното кунг-фу, и да види как изглеждат обикновено младите момчета на неговата възраст, с какво се занимават, как разговарят, за какво мислят и дори какви филми снимат. Серьожа Суриков никога не бе виждал такива неща и не знаеше нищо за тях. Целият му живот бе преминал в компанията на същите малоумни недоносчета, какъвто бе и самият той, които постоянно се друсаха, пиеха и чукаха някакви точно толкова пропаднали момичета, колкото бяха и самите те. Това беше целият му живот. Глупашки и никому ненужен. Ненужен дори на самия него. Може би София Иларионовна бе единственият човек на света, който имаше нужда от него. Макар и не за дълго — само за няколко години, докато е жива тя, — той със сигурност бе нужен някому. Затова щеше да остане с нея, докато тя живееше и дишаше. Щеше да й помага, щеше да ходи вместо нея да пазарува, щеше да си говори с нея и може би щеше да разбере защо тя е по-умна от него и защо той разбира и знае толкова малко неща…
Но естествено Суриков не разказа всичко това на следователя Татяна Григориевна Образцова. На въпроса й: „И какво стана по-нататък?“ той отговори кратко и сухо:
— Бях много болен, София Иларионовна ме приюти, излекува ме, а след това аз останах да живея при нея като квартирант. Помагах й, с каквото мога.
— И дълго ли продължи това?
— Две години. Ама защо ме разпитвате? Вече сто пъти са ме питали за това и то е записано във всички протоколи.
— Сергей Леонидович, а бихте ли ми казали защо София Иларионовна реши да замени апартамента си и да се премести на края на града?
— Не зная — сви рамене той. — Тя сама си го реши.
— И вие ли се канехте да се преместите заедно с нея?
— Ами да. Иначе къде щях да се дяна, аз нямам друго жилище.
— Ходихте ли до Купчино да видите апартамента?
Последва пауза. Татяна усети, че въпросът го засегна с нещо. Просто не му се хареса. Суриков започна да шари с очи по стените на кабинета, сякаш търсеше опорна точка, за която да се хване и да измисли правилния отговор.
— Н-не — процеди най-сетне той.
— Ами Бахметиева? Тя видя ли онзи апартамент?
— Май че да… Не съм сигурен. Какво значение има?
В този момент Суриков започна толкова силно да нервничи, че това не можеше да остане скрито от ничий поглед. Татяна си помисли, че той веднага ще се хване за сърцето и ще настоява да прекратят разпита. Този номер беше изпитан. Очевидно разговорът бе стигнал до някаква опасна точка.