Суриков си спомняше нещо за Грибоедов от училищната програма, но не беше много наясно какво точно. При него май имаше някакъв Чацки или нещо такова… Всичко, което учеха по това време в училище, му се струваше скучно и ненужно, както впрочем и нещата, които човек върши по задължение. И ето ти, оказва се, че в тези книжки са били написани толкова умни неща! Само че учителите не им ги разказваха така, както ги разказваше София Иларионовна. Може би ако те бяха такива, каквато беше старицата Бахметиева, Серьожа щеше да се учи по-добре и с повече интерес.
Друг път, след като изгледа поредното предаване по телевизията, София започна да мърмори:
— И тия се пишат първооткриватели, били измислили музикалната терапия. А тук цялата работа е в науката за звуците и честотите. Композиторите използват тази наука от памтивека, а сега излиза, че тези току-що са я открили.
Сергей разбираше от музика. Той спокойно можеше да разпитва старицата за това, без да се чувства невежа. Дори беше убеден, че на тази тема може да затапи хазяйката си по всички точки. Всъщност какво би могла да разбира тя от музика? А той беше много навътре и в твърдия рок, и в хевиметъла, и в рапа, и във всичко останало. Е, да видим, София Иларионовна, кой — кого? Сергей се хвърли смело в разговора, предвкусвайки триумфа си. Дори за секунда не си помисли, че се опитва да подхване състезание със София, като по този начин я признава за равна на себе си съперница.
Ала само след минути разбра, че отново е изпаднал в неловко положение.
— Ти например замислял ли си се някога защо от една музика ти иде да затанцуваш, а от друга те обзема тъга? — попита Бахметиева.
— Ами ясно е защо — заяви бодро Сергей, — защото едната е весела, а другата — тъжна.
— Я колко просто стоят нещата при теб! — подсмихна се старицата. — А защо една музика е тъжна, а друга весела?
— Ами… — понечи да обясни той, но засече. Защо наистина? Суриков никога не се бе замислял над този въпрос. Просто възприемаше това като нещо естествено. Една музика е весела, а друга — тъжна и толкоз.
— Тъй де, какво ами… — подигра му се София. — Цялата работа е в честотите, които се възприемат чрез ухото и въздействат на мозъка. Мозъкът също има свои честоти и освен това те са различни в различните му сектори. Тези сектори се активизират от музиката.
Тя още дълго му обяснява за голямото и малко тризвучие, за херцовете, мегахерцовите и кратността, но Сергей не разбра абсолютно нищо от това, защото в училище изобщо не си бе учил уроците нито по физика, нито по биология. По тези предмети получаваше само двойки.
— Боже мой, София Иларионовна — не издържа той, — откъде знаете всичко това? Направо сте като ходеща енциклопедия.
Старицата се разсмя от все сърце, свали смешните си очилца и избърса със сбръчканата си ръка избилите в очите й сълзи.
— Нали те предупредих, Серьожа, да не смяташ възрастните хора за глупави. Продължаваш да си мислиш, че щом човек е стар, значи е като малко дете. А пък малкото дете наистина не знае нищо, защото просто няма откъде да го знае. А старците са друго нещо. Ние сме изживели живота си, завършили сме университети. И то какви университети! Днешните нищо не струват пред тях.
— Ама да не би вие да сте завършили университет? — невярващо попита Суриков.
— А ти да не би да си мислиш, че щом съм на 84 години, значи задължително съм неграмотна и необразована? Още си глупавичък, Серьожа. Вие, съвременните хора, сте тези, които остават необразовани дори и след като сте завършили университети, тъй като всичко е в упадък и няма кой да ви преподава добре. А знаеш ли какви професори имахме ние! Със световна слава. Най-големите учени в своята област. Те изискваха от нас много повече, отколкото се изисква сега. Пък и от деца бяхме научени на интерес към книгите и към изкуството. Моят баща, светла му памет, беше голям специалист по машиностроене, знаменит изобретател. След революцията реши да не емигрира, повярва в съветската власт и остана тук. Завеждаше катедра в един институт. И аз тръгнах по неговите стъпки, влязох в университета, занимавах се с физика. Представи си — исках да стана втора София Ковалевская. Баща ми си мечтаеше за същото и неслучайно ме бе кръстил София, тоест носех нейното име. Ние сме стар род, дворянски, преди революцията аз имах гувернантка, която беше германка, и тя ме учеше на музика, на живопис и дори да пиша стихове. Е, и затова когато обявиха мъжа ми за враг на народа, си спомниха и за моя дворянски произход. И ако това нещастие не ни бе сполетяло тогава, през 35-а година, сега може би щях да съм академик или професор. Бях способен човек, Серьожа, много способен. Много надежди възлагаха на мен. Само че нищо не излезе…