Но кой беше този младеж? Къде трябваше да го търсят? Каква връзка имаше със семейство Шкарбул? И ако нямаше никаква връзка, тогава кой го беше наел?
Все въпроси, въпроси… Настя Каменская с удоволствие би посветила часове за намирането на отговорите им, но не разполагаше с такова време. Имаше други убийства, други потърпевши и други престъпници, които изискваха по-съсредоточено внимание, отколкото убийството на лекаря-стоматолог и неговата съпруга домакиня.
Онзи сън отново му се присъни. Спохождаше го почти всяка нощ и го караше да се събужда, облян в студена пот и със заседнал в гърлото вик. Огромни локви кръв, това дори не бяха локви, а цяло море от кръв, само че плитко. Той, кой знае защо, вървеше през това море — или за да търси нещо, или защото му беше поставена такава задача. Никак не му се щеше да гази до глезени в кръв, искаше му се да излезе на брега и да стъпва по тревата, но продължаваше да гази и да гази, защото трябваше да прави това. Само че все не можеше да си спомни какво точно трябва да извърши и защо гази през това море от кръв.
Най-страшното беше, че всеки път в този сън се случваха различни неща. Кръвта в една от локвите започваше да бушува и да се надига, а сетне придобиваше очертанията на глава. Само на глава — без тяло и врат. Кръвта бавно се стичаше от нея и разкриваше едно ужасно мъртво лице. Той никога не знаеше чие ще бъде това лице. Понякога се оформяха лицата на познати момичета, понякога — на момчета, с които бяха ходили заедно на училище, понякога — дори на учителите му, които той мразеше като дете, или дори на съседите му от блока. Понякога това бяха лицата на майка му и баща му. Понякога беше едно сбръчкано старческо лице с хлътнали в беззъбата уста устни и със смешни кръгли очилца на носа. Страхуваше се най-много от това старческо лице. И всеки път, когато кървавата локва в съня му започваше да бушува и да се надига, приемайки формата на човешка глава, той с ужас си повтаряше: „Само да не е тя! Само да не е тя! Нека да е всеки друг, но не и тя!“
В онзи кошмарен сън тези мигове на очакване бяха най-страшни за него.
Опитът да бъде открита тайнствената Зоя Николаевна Голдич на този етап не даваха резултат, но Татяна Образцова усещаше, че тук проблемът не е в нейната личност, а в самия факт на съществуването, появата и изчезването й. Ако предложеха на Татяна да й обяснят този феномен, но в замяна на това да я лишат от възможността да разкрие коя е Голдич и защо разполага с фалшив паспорт, следователят Образцова веднага щеше да се съгласи.
Реши да направи втория разпит на следствения Суриков още на следващия ден след първия. Това също бе част от старата изпитана тактика да вадиш човека от килията всеки ден по едно и също време в продължение на седмица — седмица и половина, а след това „да забравиш“ за него. Понякога ефектът бе много добър.
Суриков седна срещу нея със същата нагла усмивка:
— Е, здравейте, Татяна Григориевна, вече се бях подготвил да се срещна с нов следовател. Дори дълбоко в душата си съжалих.
— За какво? — попита сухо Татяна, докато бързо попълваше бланката на протокола от разпита.
— Ами вие сте толкова добра. Позволихте ми да пуша. Освен това сте хубава, на човек му е приятно да ви гледа.
— Гражданино следствен Суриков, ако не сте в състояние да спазвате дистанция, ще бъда принудена да ви сложа на мястото ви, за да не забравяте къде е то. Тогава нашият разговор едва ли ще ви се стори приятен. Е, как предпочитате — да ви наричам Сергей Леонидович или се каните да ме принудите да се обръщам към вас с гражданино следствен?
Дали така й се стори, или наглата усмивка върху лицето му наистина леко помръкна? Съвсем лекичко. После отново засия в пълния си блясък:
— Добре де, извинявайте, поувлякох се малко. За какво ще си говорим днес?
— За Зоя Николаевна.
— Тази пък коя е?
— И аз исках да ви попитам за същото, Сергей Леонидович. Коя е Зоя Николаевна Голдич?
— А, тя ли… Ами някаква позната на моята хазяйка. Аз обаче изобщо не я познавах.
— Как изглежда?
— Зоя ли? Ами една такава представителна, едра, сигурно е на около четиридесет и пет години, налята. Изобщо — внушителна жена.
— Какъв е цветът на косата й?
— Цветът ли? Ами как му викаха… кафяв.
— А прическата?
— Какво прическата?
— Каква прическа носеше?
— Ами такава… обикновена.
— Сергей Леонидович, само мъжете могат да имат обикновени прически, и то условно казано. Женските прически имат твърде много разновидности и варианти, за да могат да бъдат наречени обикновени. Така че каква прическа имаше Голдич?