— Къса. Тя е късо подстригана. Като вас, точно като вас.
— Аз не съм подстригана, имам дълга коса, която съм свила на кок отзад. Това се нарича гладка прическа. Помислете си, Сергей Леонидович, Голдич късо подстригана ли беше или косата й бе прибрана в гладка прическа?
— Ама нали ви казах, прическата й беше като вашата.
— Ясно. А какъв беше гласът й?
— Един такъв силен.
— Висок, нисък?
— Нисък. Не, май че беше нещо средно.
Татяна зададе на Суриков още много въпроси, някои от които бяха важни за следствието, а други — странични, такива, които й позволяваха да го хване в капана си. След това му подаде протокола.
— Прочетете го внимателно и се подпишете на всяка страница. Ако нещо не е точно, трябва да ми кажете и ще го поправим заедно — изрече машинално тя, докато си мислеше за нещо съвсем друго.
Ако се съдеше по вписаните в протокола паспортни данни, Зоя Николаевна беше на 32 години. Беше ясно, че паспортът е фалшив, но една жена, която на вид е на 45 години, не би посмяла да представи фалшив паспорт, според който е с близо 15 години по-млада. Не, не би посмяла. Което означаваше, че жената, която бе идвала тук при следователя и която бе разполагала, освен с този паспорт, и с генералното пълномощно от Бахметиева, изобщо не изглежда така, както току-що я описа Суриков.
И какво следваше от това?
След две години той беше вече друг човек. Но това стана точно след две години, а не веднага. Разбира се, в самото начало не гледаше на условията, които му бе поставила София Иларионовна, като на закон, който трябва да спазва на всяка цена.
Той тъгуваше по свободния си живот без ограничения, задължения и ставане в 7 сутринта. Макар да разбираше, че този свободен живот не можеше да продължава дълго, че или щяха да го вкарат в затвора, или да го убият, или да влезе в болница — въпреки това тъгуваше за него. На Сергей му беше трудно да води със старицата Бахметиева разговорите, които за него бяха твърде сложни и засукани. Не му се щеше открито да си признае, че не ги разбира. Понеже младежкото му високомерие си казваше думата, налагаше му се да слуша с разбиращ поглед и да кима в знак на това, че уж е съгласен с чутото. Струваше му се, че София се хваща на тази въдица и вижда в него достоен и интересен събеседник. Това, от една страна, го ласкаеше, но, от друга… Де да можеше в този момент да седне с аверчетата, да удари една биричка, да си почеше езика за разни глупости, без особено да подбира думите си, и да изръси куп жаргонни приказки. Кой знае защо, притесняваше се да разговаря така, както бе свикнал, с Бахметиева, а още му бе трудно да говори по друг начин. Още не беше се научил.
В един момент, някъде около месец след като оздравя, Суриков загуби самообладание. Беше страшно уморен от напрежението, което постоянно изпитваше в присъствието на хазяйката си, стана му скучно, махна с ръка на всички забрани и мечти за апартамента, избяга от работа за цял ден и отиде в онзи квартал, където преди се събираше с аверите. Посрещнаха го с въпроси: къде бил изчезнал и къде се е подвизавал. Отдавна не се бяха виждали, от момента, когато чичо Петя окончателно изчезна от хоризонта и стана ясно, че в близко време не се очертават постъпления и Серьожа няма да може да върне дълга си. С приятелите му веднага спретнаха купон в нечия къща, погълнаха някаква смес (по случай завръщането на блудния си другар сипаха му безплатно от „прахчето“) и дивяха по пълна програма. С момичета и бясна музика. Суриков отдавна не бе изпитвал такава лекота и не се бе чувствал толкова добре. Нямаше нужда да осмисля нищо, да напряга мозъка си и да се въздържа. Пълна свобода! Рай!
След два дни се наложи да освободят къщата, защото собствениците й се върнаха. На Сергей дори и през ум не му мина да се обади на старицата и да я предупреди, че ще нощува другаде. В този момент той беше убеден, че никога вече няма да се върне при нея. Да върви на майната си с нейния апартамент! Как ли пък няма заради някакъв скапан апартамент да си съсипва живота! Притрябвал му е! На това отгоре му налага и разни правила, предявява изисквания и изобщо всичко при нея е някак много сложно. Къде по-добре се чувства с аверчетата! Те са обикновени хора — като него.
Прекара още четири дни в познатото си скиторене, спа където му падне: кога с компания, кога — сам. Седмица след като напусна дома на Бахметиева, той за пръв път се замисли какво ли прави старицата без него. Без нея Сергей се чувстваше добре, дори можеше да се каже — прекрасно, но тя… Беше толкова стара, че едва ходеше до магазина. Кой знае защо, спомни си, че София Иларионовна го помоли да уплътни рамките на прозорците, защото идваше зима, а през тях нахлуваше студ. Обеща й, но не го направи. Канеше се да свърши тази работа през почивните дни.