Уви се с одеялото и се обърна към стената. Щеше да преспи тук и тази нощ, пък утре… Какво — утре? Къде щеше да нощува утре?
Отговорът дойде лесно и естествено. Как така къде? Разбира се, че тук. Какво имаше да му мисли? Бабчето бе истинско съкровище, не крещи, нищо не му налага, не му взема пари за жилището, че на това отгоре му и готви. Разбира се, свободният живот е хубаво нещо, само че той вече се е насърбал с попарата му още от дете. Родителите му изобщо не се интересуваха от него и можеше да се смята, че още след раждането си беше оставен сам да решава съдбата си. Естествено водеха го на ясли и детска градина, и то не всеки ден, защото те работеха по пет дни в седмицата, но когато вече тръгна в първи клас, тутакси се превърна в господар на самия себе си. Майка му и баща му нито веднъж не поискаха да видят домашните му и изобщо не им пукаше как се учи и какви оценки получава. Дори не ходеха на родителски срещи, тъй че не научиха как го ругаят учителите. Той цял живот бе правил каквото си иска. Стига толкова! Беше му омръзнало. Старицата бе права: хубаво е, когато си нужен някому и когато някой се интересува от теб.
Не усети кога заспа. На сутринта стана в 7, изми се, закуси и почука на вратата на София.
— София Иларионовна, отивам на работа. Да купя ли нещо на връщане?
— Аз нямам нужда от нищо — разнесе се гласът й иззад вратата. — За себе си купи масло, твоето е свършило. Останало е колкото за един път, а за вечеря ще ти изпържа бутче.
Суриков тръгна на работа с леко сърце. Явно баба София му беше простила и повече нямаше да му чете морал. И слава богу!
Глава 4
В онова неделно декемврийско утро Настя се събуди още по тъмно и се вслуша във вътрешния си глас. За нея ранното ставане винаги беше мъчително, особено когато навън бе още тъмно, но този път се събуди сама, макар че часовникът показваше едва седем без четвърт. Полежа още десетина минути, потънала в размисли, чудейки се дали да се опита да заспи отново, или да стане, и изведнъж си спомни, че вчера беше решила да се срещне със Заточни. Тъкмо затова се събуди толкова рано.
Измъкна се лекичко изпод одеялото, стараейки се да не събуди мъжа си, но номерът й не мина. Алексей не спеше дълбоко и още при първото движение в затоплената постеля измърмори:
— Ще ставаме ли вече?
— Ти поспи, слънчице, а аз ще ида да се поразходя с Иван.
— Отлична идея! — каза одобрително той, обърна се на другата страна и се зави с одеялото. — Облечи се добре, за да не изстинеш. Вчера синоптиците обещаха минусови температури и студ.
След пет минути той вече спеше дълбоко и сладко сумтеше.
Настя пиеше кафе и поглеждаше към часовника, за да не закъснее. Предишния ден тъй и не се обади на Иван Алексеевич, за да си определи среща с него, а сега не й се щеше да му звъни, защото се боеше да не събуди отново Льоша. Трябваше да излезе рано и да се опита да хване генерала на входа на Измайловския парк. Ако пропуснеше този момент, след това нямаше да може да го открие в огромния парк. „Ама че съм тъпанарка! — кореше се тя и преглъщаше бързо горещото кафе. — Защо не се обадих вчера на Иван? Сега ще има да си късам нервите.“
Видя генерала отдалеч. Лицето му не се различаваше много добре, но Настя веднага позна суховатата му дребна фигура в яке и без шапка на главата. Генерал Заточни не признаваше шапките и само в краен случай можеше при нужда да си сложи униформената фуражка.
— Анастасия, вие ли сте? Не съм очаквал да ви видя тук. Напоследък съвсем се измързеливихте и престанахте да се разхождате с мен.
Той гледаше Настя с насмешка, но тя знаеше, че Иван Алексеевич се радва, че я вижда.
— Нали няма да ви преча? Вчера си мислех да ви се обадя, но се прибрах много късно вкъщи и не ми беше удобно — излъга Настя.
Тръгнаха бавно по тъмните алеи. Настя обичаше тези неделни разходки с генерал Заточни. Само да не се налагаше да става толкова рано! Но Иван Алексеевич беше непреклонен и за нищо на света не се съгласяваше да излиза в парка по-късно. Вече си бе създал дългогодишен навик и нямаше намерение да го променя заради мързеливата Анастасия Каменская.