— Хайде разказвайте! — настоя той. — Нали не сте станали току-така в тази ранина?
— Иван Алексеевич, спомняте ли си делото на Сергей Бахметиев?
— Онзи крал на хайвера и диамантите ли? От началото на 70-те години, нали?
— Същият.
— Спомням си някои неща, но не в подробности. Наричаха го Златната рибка.
— Така ли? Защо?
— Е, как, от една страна, беше свързан с хайвера и рибата, а, от друга — със скъпоценни метали и камъни. И в крайна сметка се получаваше Златната рибка. Беше универсален тип. Защо се интересувате от него?
— Убили са вдовицата му и втория й мъж.
— Ясно. И, разбира се, решили сте, че е разчистване на някакви стари сметки, така ли?
— Ами да. Защо, не е ли правдоподобно?
— Не, защо да не е, дори е много правдоподобно. И какво искате да ви разкажа за Бахметиев?
— Всичко, което си спомняте. Интересува ме най-вече дали неговата вдовица не би могла още тогава, преди 20 години, да има достъп до парите и скъпоценностите, които са принадлежали не само на Бахметиев, но и на други хора. По онова време не са имали възможност да извършат подялбата, но е много вероятно сега вече да се е появила такава възможност.
— Много е вероятно, много е вероятно… — повтори замислено Заточни. — Не мисля, че сте права.
— Защо?
— Доколкото ми е известно, Бахметиев не е бил ковчежникът в компанията си. Ние нямахме никаква оперативна информация за това, че е присвоил чужди пари. Разбира се, всичко е възможно. Но не бих ви съветвал да си губите времето с тази версия. Струва ми се безперспективна.
— А на мен не ми се струва! — възрази упорито Настя. — Искам да събера информация за хората, които по онова време са били свързани с бизнеса на Бахметиев, и да изясня къде се намират те в момента и с какво се занимават.
— Е, какво пък — сви рамене генералът, — вие най-добре си знаете какво да правите. Искате да ви помогна, така ли?
— Искам. Ще ми помогнете ли?
— Разбира се. — Заточни пусна своята прословута слънчева усмивка, която заливаше събеседника му с нежна топлина. — Нали знаете, Анастасия, че не мога да ви откажа, дори когато ме молите за очевидни глупости. Какво по-конкретно искате?
— Първо искам да се запозная с онези, които през 73-а година са водили делото на Бахметиев. Делото се е гледало във Върховния съд, тъй като е било междурепубликанско, за големи престъпления и със смъртна присъда, но не зная кой е водил следствието. Дали са били московчани или ленинградчани.
— Ако не греша, беше работа на съвместна група. Привлякоха също така азербайджански и казахстански следователи. Делото се водеше само срещу няколко души — пет или шест човека, тъй и не можаха да хванат никого повече. Бахметиев, като организатор, получи най-тежката присъда, а другите се отърваха само с дълъг затвор.
— Може би трябва да започна точно с тях? — попита Настя. — Излежали са си присъдата и са отишли при вдовицата на шефа си да си искат дела.
— Ех, как ви се ще да е така! — разсмя се Иван Алексеевич. — Дори сте готова да нагласите фактите. Скъпа моя Анастасия, всички те бяха прилични хора. Като казвам прилични хора, имам предвид, че не бяха някакви патологични изроди, а хора с висше образование, които заемаха различни длъжности в държавната йерархия. Такива хора умеят да се адаптират към затворническите условия, не обиждат персонала, работят добросъвестно, администрацията има добро мнение за тях и затова излизат от затвора, след като са излежали половината си присъда. Дори и всичките да са получили по 15 години, значи през 81-а или 82-а вече са били на свобода. А е много вероятно да се е случило и по-рано. И да не би според вас те да са чакали цели 15 години, за да изяснят отношенията си с вдовицата на Бахметиев? Е, това вече звучи съвсем неправдоподобно.
— Прав сте — въздъхна Настя, помълча малко, но сетне упорито добави: — Въпреки всичко на мен ми се струва, че причината за това убийство се крие някъде там — през 73-а година. Не ме разколебавайте, Иван Алексеевич. Още повече че другите версии са още по-слаби.
— Нима? Да не би това семейство да е било чак толкова идеално, че да не е имало за какво да бъде избито? — осведоми се скептично генералът.
— Семейството не е било идеално, а най-обикновено. Ако беше идеално, щеше да ми се стори подозрително. Нали знаете, че понякога зад идеалната фасада се крие такова блато, че умираш от ужас, щом надникнеш вътре. А тук… Дори няма за какво да се хванеш. Красива и поддържана жена, красив мъж, никакви странични връзки, никакъв бизнес, който би могъл да се стори привлекателен за рекетьорите и да провокира конфликти между партньорите и конкурентите. Разбира се, би могло да се порови в тази посока, но чувствам вътрешна съпротива да го сторя.