— Ръководите се от интуицията ли? — повдигна вежда Заточни. — Нямате вид на такъв човек, Анастасия.
— Не, Иван Алексеевич, интуицията няма нищо общо тук. Просто ми се ще да се заема с онази версия, която ми звучи най-интересно. Затова си измислям всевъзможни оправдания.
— Е, поне си го признавате честно. Добре де, убедихте ме. Ще се опитам да ви свържа с хората, които си спомнят делото на Бахметиев в подробности. Други молби имате ли?
— Засега — не. Сигурно ще се появят по-късно. Нали няма да ми се карате?
— Ще ви се карам — усмихна се отново меко генералът. — Но вие сте упорит човек и въпреки всичко ще постъпите така, както искате. Как е Гордеев? Май не съм го виждал напоследък.
— Търчи насам-натам. Както винаги.
— Не се ли оплаква от здравето си?
— Не.
Настя погледна изненадано Заточни. Защо ли й задаваше този въпрос? Нейният началник полковник Гордеев обикновено се оплакваше от здравето си само в два случая: когато отиваше на работа с възпалено гърло и беше принуден да общува с подчинените си с пресипнал глас или когато искаше да засрами служителите си, като се наричаше стар болен милиционер и ги заплашваше, че ще зареже всичко и ще излезе в пенсия.
— Той е на 55 години — каза Заточни след кратко мълчание.
Настя изтръпна. Ето на, започваше се. Знаеше си, че ще стане така. Това рано или късно щеше да се случи. На 55 години полковниците трябваше да се пенсионират, ако не им продължаха договорите. Наистина ли нямаше да продължат договора на Гордеев? Не може да бъде! Професионалисти като него не се търкаляха под път и над път.
— И… какво? — плахо попита тя, надявайки се, че все пак генералът има предвид нещо друго.
— Ами нищо. Достатъчно дълго беше полковник. Хора като Гордеев трябва да се пенсионират като генерали.
Настя въздъхна с облекчение, но веднага отново се сепна. Как така да се пенсионира като генерал. Гордеев никога не можеше да стане генерал на длъжността началник-отдел в Московската следствена служба. Значи щяха да го преместят на по-висока длъжност. И щяха да изпратят в техния отдел нов началник. Положението беше не по врат, ами по шия. И се влошаваше с всяка изминала минута.
— Да не би вече да има кандидат за неговото място?
— Има. Трима. Ще изберат един от тях.
— А къде ще иде Житената питка?
— Ще помислят. Такива като него са нужни навсякъде. Може би ще го вземат в министерството. А може и да го оставят на „Петровка“ — на някоя ръководна длъжност. При всички случаи, Анастасия, трябва да се подготвите за факта, че ще имате нов началник.
— Но аз не искам! — изрече невинно тя. — Нямам нужда от друг началник.
— Настенка — каза мило Заточни, — сама разбирате, че това е несериозно.
— Разбирам — отвърна огорчено. — Но какво ще правим ние без него?
— Все ще се справите някак. Не сте нито първите, нито последните, които се разделят с любимия си началник. Неизбежно е. Всички любими началници рано или късно биват или повишавани, или пенсионирани. Или… отиват някъде много далеч. В далечен край, откъдето никой не се връща. Май че така го беше казал Шекспир? Не бъдете егоистка. Гордеев заслужава да стане генерал.
Разхождаха се из парка още почти час, а след това Заточни изпрати Настя до метрото.
— Не се разстройвайте, Анастасия — каза той и я погледна в помрачнялото от обида лице, — това е нормалният ход на живота. Може би новият ви началник няма да се окаже чак толкова лош и вие ще свикнете с него.
Настя кимна мълчаливо и бързо се шмугна във вагона на пристигналото влакче, криейки от генерала очите си, пълни със сълзи.
За пръв път от много години насам Настя Каменская тръгна за работа с натежало сърце. Новината, че Виктор Алексеевич Гордеев скоро ще напусне този пост, я стъписа. И как иначе? Толкова време бяха прекарали заедно и изведнъж — хоп…
Гордеев я беше учил, хвалил, наказвал, беше й давал съвети и я бе прикривал от гнева на висшестоящото началство. Беше се грижил за нея. Беше шлифовал майсторството й. Беше я ругал безмилостно за глупавите й грешки и в същия момент правеше всичко възможно, за да й помогне. Беше я предпазвал от неразумни крачки и никога не й беше чел нотации, ако все пак тя извършеше тези крачки. В особено трудни моменти я бе наричал Стасенка и чеденце. Бяха прекарали десет години заедно. И какво щеше да стане сега?