Сутрешното заседание премина, както винаги. Детективите се отчетоха по текущите дела и получиха задачи, свързани с новите престъпления. Настя се стараеше да се съсредоточи върху проблемите, но не беше в състояние. Вглеждаше се в лицето на Гордеев, опитвайки се да долови в него нещо, което би потвърдило думите на Заточни. Може би някакво едва прокрадващо се безразличие към работата на отдела, който в близко време щеше да премине в ръцете на друг ръководител? Може би някаква разсеяност и отчужденост, предизвикани от неволни мисли за новото назначение? Но Настя не забелязваше нищо подобно. Полковник Гордеев, с прякора Житената питка, си беше точно такъв, какъвто тя бе свикнала да го вижда всеки ден. Стегнат, съсредоточен, суховат, какъвто си беше винаги когато провеждаше заседания.
— Има ли въпроси? Няма, така ли? Всички са свободни, Каменская да остане — закри той заседанието. — И напомням още веднъж: от касата предупредиха, че заплатата за декември най-вероятно няма да бъде изплатена по-рано от края на януари. Тъй че бъдете пестеливи и после да не кажете, че не сте знаели.
Хората започнаха да напускат кабинета. Лицата на всички бяха унили. Как нямаше да бъдат: ако преди не им даваха заплатите навреме без каквото и да било предупреждение и на това отгоре ги задържаха по месец и половина, то след като вече ги бяха предупредили, значи със сигурност щяха да ги задържат не по-малко от три месеца. Ама че радост!
Когато в кабинета не остана никой друг, освен Настя, Гордеев свали очилата си и шумно се протегна.
— Защо седиш с тази погребална физиономия? — попита я развеселено той. — Да не се е случило нещо?
Настя кимна мълчаливо.
— Вкъщи ли? — Доброто настроение мигом изчезна от кръглото му лице. — С родителите ти ли?
— Не, вкъщи всичко е наред. Виктор Алексеевич, вчера разговарях със Заточни.
— И какво ти каза Заточни? Че утре ще настъпи краят на света, така ли?
— За мен ще настъпи.
— Това ли било? — проточи Гордеев. — Значи Иван ме е предал.
— Не ви е предал, а просто ме предупреди. Виктор Алексеевич, истина ли е?
— Е, чеденце, още нищо не е ясно. Нали знаеш как стават нещата в нашата система? Отменят се дори подписани предишния ден заповеди, а за неподписаните да не говорим… Спомни си, че имахме дори министър, който ръководи министерството точно един ден. На единия ден го назначиха, а на следващия го уволниха. Тъй че не изпадай преждевременно в паника.
— Не ме утешавайте, Виктор Алексеевич. Ако става дума за генералското звание, вие при всички случаи ще се преместите. Ако не отидете на тази длъжност, значи ще отидете на някоя друга. Най-важното е, че министрите са дали мнението си по този въпрос, а щом са го дали, значи вас все някъде ще ви назначат.
— И сега какво, ще потънеш в дълбока скръб, така ли? Настася, вече си голямо момиче и би трябвало да разбираш…
— Разбирам — прекъсна го тя. — Всичко разбирам. Но въпреки това не ми се ще да е така. Ние ви обичаме. Свикнали сме с вас. Разбирате ли, свикнали сме да работим така, както вие сте ни учили и както вие сте искали от нас. А сега ще дойде някой друг и ние ще трябва да се съобразяваме с него.
— Ами тогава ще проявите здраво чувство за колективизъм — пошегува се Гордеев. — Ще се изправите всички като стена и ще го накарате той да се съобразява с вашия стил на работа. Вие сте много, а той е сам. Пък и Жерехов ще остане тук, а той няма да позволи да ви мачкат.
Дълги години Павел Василиевич Жерехов беше верен и неотстъпен заместник на Гордеев. Виж, ако сложеха него да ръководи отдела на Житената питка, положението би било поносимо.
— Има ли шансове да го назначат на вашето място? — попита с надежда Настя.
— Никакви! — отвърна веднага полковникът. — Доста често издигат за заместници някои от служителите, но винаги се стараят да доведат началниците отвън. Такава е практиката.
— А ако Павел Василиевич също напусне? Може би новият началник ще поиска да си доведе свой заместник.
— И това се случва често — съгласи се Гордеев. — Разбери, Настася, в момента с теб водим един безсмислен разговор и се опитваме да гледаме на кафе. Надявам се, че не си си поставила за задача да ме убедиш да остана?