Както винаги, денят се изниза бързо и у Татяна се породи познатото чувство, че пак не е успяла да направи нищо. Неотдавна бе чула една забележителна фраза от някого: „Времето ми е по-малко, отколкото парите.“ От своя гледна точка тя би могла да каже, че работата й е повече, отколкото времето. Макар че ако направеше справка в съставения предишния ден списък със задачи, щеше да установи, че е свършила всичко. Оставаше й само разпитът на Суриков.
Днес Суриков не изглеждаше много добре, лицето му беше бледо, а устните и ноктите на ръцете му — посинели.
— Вие май не сте съвсем здрав — каза Татяна и се вгледа в лицето му. — Може би трябва да отложим разпита?
— Няма нужда. Защо трябва да протакаме? Хайде — питайте! Аз също искам всичко това да свърши час по-скоро.
— Нямате търпение да идете на съд, така ли?
— Нямам търпение да разбера кой мръсник е убил София — отвърна студено Сергей.
Татяна забеляза, че хъшлашката усмивка бе изчезнала от лицето му и това бе най-красноречивото свидетелство, че младежът не се чувства добре.
— Все пак ми се струва, че имате нужда от лекар. Няма да ви разпитвам в такова състояние.
— Какво му е на състоянието ми? — тросна й се Суриков. — Какви си ги измисляте? Цял месец и дори повече ме въртите и сучете и само си търсите повод да не довършите делото. Сигурно сега имате среща и бързате да си тръгнете, а се оправдавате с мен, че уж съм болен.
— Сергей Леонидович — проточи изумено Татяна, — елате на себе си. Тук не сте в килията.
— Добре де, извинявайте — избоботи той. — Чувствам се добре. Не бива да отлагаме разпита.
— Какво пък — въздъхна Татяна, — щом не бива, значи не бива. Да започваме. Кога и при какви обстоятелства София Иларионовна Бахметиева взе решение за замяна на апартамента си?
— Ами… това… стана отдавна.
— Колко отдавна? Преди година или преди две? Или преди три месеца?
— Ами нещо такова…
— Какво? Сергей Леонидович, моля ви да бъдете точен.
— А защо трябва да бъда точен? Какво общо има между замяната на апартамента и убийството?
— Сигурен ли сте, че няма?
— Ами… такова… не зная. Може и да има.
Разпитът продължи около два часа. Суриков се гърчеше като слаб студент на изпит и даваше абсолютно нелепи и несвързани един с друг отговори. Татяна спокойно му задаваше един след друг въпросите си, като по никакъв начин не изразяваше нито учудването, нито съмненията си, които — с напредването на разпита — все повече я обземаха. Тя виждаше, че Сергей не е кой знае колко съобразителен и се бореше с желанието си да го вкара в капана, като използва, казано на научен език, дезинформация, а казано по-просто — най-обикновена лъжа. С една дума — да блъфира. Суриков щеше да се хване. Струваше й се, че да действа по такъв начин с това, общо взето, глуповато момче беше все едно да обереш пиян човек. Макар че, ако се вземеше под внимание, че той най-вероятно е убиец, значи всички средства са позволени. Много й се щеше да приключи това разследване и да се избави поне от едно от няколкото дела, които й натресоха „за довиждане“.
Най-сетне Татяна се реши:
— Сергей Леонидович, проверих отчетите на всички нотариални кантори в града и открих нещо странно. Досещате ли се какво?
Суриков пребледня още повече, а Татяна се изплаши, че ей сега наистина ще му прилошее.
— Може би трябва да прекъснем разпита и да извикаме лекар? — предложи тя.
Сергей я гледаше безмълвно, но на нея й се стори, че той не вижда нищо, а само трескаво се опитва да се съсредоточи и да подреди мислите си.
— Какво да правим, Сергей Леонидович? Имате ли нужда от лекар? — повтори тя.
— Не — процеди през зъби той. — Ще разговаряме.
— Открих, че пълномощното на името на Зоя Николаевна Голдич е било издадено по-рано от пълномощното на ваше име. Можете ли да ми обясните това?
Капанът бе твърде сложен за необигран човек като Суриков. Излизаше, че Татяна го пита защо едното пълномощно е било издадено преди другото. Но кой беше казал, че друго пълномощно изобщо съществува? Никъде в материалите по делото нито веднъж не се споменаваше нещо за пълномощно на името на Сергей Суриков. По този въпрос нямаше нито дума. Естествено всеки по-съобразителен и по-опитен човек нямаше да се хване на това и щеше да отговори: „Извинете, но за какво пълномощно на мое име става дума? Не разбирам за какво говорите.“ Но Суриков чу само онова, което беше изречено, т.е. въпроса за датите: защо едното пълномощно е издадено по-рано, а другото — по-късно. Татяна нямаше време да провери нотариалните кантори и се канеше да направи това следващата седмица, тъй че генералното пълномощно на името на Сергей Леонидович Суриков бе плод на нейната професионална фантазия. Или по-точно — плод на нейните подозрения.