— Ами… такова… Бахметиева се боеше, че Зоя може да обърка нещо и за всеки случай написа едно и на мое име…
— Благодаря. Сега вече всичко е ясно. Добре, стига за днес, имате уморен вид. Утре ще продължим.
Татяна натисна копчето и повика стражата. Отведоха Суриков.
Тя затвори папката с треперещи ръце и се хвана за главата. Значи ето каква била работата. Имало е само едно действително пълномощно — на името на Суриков. А пълномощното на името на Голдич е било изфабрикувано, фалшиво, както и паспортът на неуловимата дама. „За всеки случай написа едно и на мое име.“ Но как така! Къде се е чуло и видяло да се дава генерално пълномощно на двама души? Разбира се, наивният Суриков не знаеше тези подробности. При всички случаи за действителен се признаваше документът с най-късна дата на подписване. Тъй че правото да извършва сделки и да се разпорежда с имуществото от името на Бахметиева принадлежеше или на Голдич, или на Сергей. Но не и на двамата едновременно, „за всеки случай“.
Суриков грижливо бе крил от следствието факта, че има пълномощно на свое име. И това беше естествено, тъй като щеше да послужи за косвена улика, която доказваше, че той е имал мотив за убийството. Ако нямаше пълномощно, нямаше да има и мотив. Но защо по време на първите разпити е мълчал за Голдич? Защо? Та нали наличието на пълномощно на името на Голдич автоматично потвърждава липсата на користен мотив при него?
Защо ли беше мълчал? Защото по това време не е имало никакво пълномощно на името на Голдич. Появило се е по-късно. По времето, когато с делото се е заел вторият следовател. А това беше още по-интересно!
Но ако наистина беше чак толкова интересно, колкото на нея й се струваше, значи здравата беше загазила.
Експертът Кузмин наблюдаваше Татяна с нескрито любопитство. Преди половин час тя бе донесла в лабораторията пълномощното на името на Голдич, което бе извадила от материалите по делото, и сега търпеливо чакаше той да й отдели една минута, за да го провери със специалния си уред, макар и съвсем повърхностно.
— Таня, толкова си загубена! — рече саркастично Кузмин, който се познаваше с нея от дълги години и дори по едно време имаше връзка с Ира, затова не подбираше приказките си. — Това е такъв фалшификат, че се вижда с невъоръжено око.
— По какво се вижда? Бланката ли е фалшива?
— Не, бланката си е съвсем истинска. И печатът е истински.
— А кое не е истинско?
— Подписът на упълномощителя. Направили са го по най-стария бабешки начин — върху стъкло на прозорец. Подложили са под пълномощното документ, който е бил с личния подпис на старицата Бахметиева, сложили са го върху стъклото и са го повторили. Всичко щеше да е наред, но са натискали много силно и мастилото от онзи документ се е отпечатало на обратната страна на пълномощното. Ела тук, на апарата се вижда по-добре.
Татяна се наведе над окуляра. Да, наистина, на обратната страна на пълномощното ясно се виждаха следи от типографско мастило около подписа. Тя извади пълномощното и се вгледа внимателно в него. Не, ако човек го разглеждаше нормално, нищо не личеше. Абсолютно нищо.
— Значи бланката и печатът са истински, така ли? — уточни за всеки случай тя. — Сигурен ли си?
— Таня, все пак не съм вчерашен. Сума такива неща са минали през ръцете ми. Ако не вярваш, убеди се сама. Ето еталоните на образците, чиято оригиналност е гарантирана от държавата и ръководствата на всички нотариални кантори в града, а ето и твоя образец. Гледай екрана и сравнявай, щом не ми вярваш.
След петнадесет минути Татяна Образцова излезе от лабораторията и си тръгна за вкъщи. Сърцето й се свиваше от лоши предчувствия. Още утре сутринта щеше да се обади на момчетата от следствената служба и щеше да ги помоли да се повъртят покрай онази нотариална кантора, която беше издала това пълномощно. Ако най-лошите й предположения се потвърдяха, щеше да възникне въпросът какво да прави с цялата тази история. Да отиде при ръководството и след това всеки ден да очаква, че или ще я осакатят, или просто ще я убият? Или да се направи, че нищо не е забелязала?