Как трябваше да постъпи?
Заведоха Суриков обратно в килията. Тук той вече беше стар обитател или — най-малкото — бе лежал в ареста повече от другите в килията, затова се ползваше с известно уважение. Поне никой не го закачаше, ако не беше в настроение.
Сергей отиде мълчаливо до мястото си, легна и се обърна към стената. Не, нищо нямаше да излезе от това. На думи всичко беше наред, но всъщност… Нали му обещаха, че нямало да има издънки, че имало пълномощно на името на съвсем друг човек и че щели да свалят всички подозрения от него, защото той би могъл да убие бабичката само заради апартамента, понеже тя нямаше никаква друга ценност. А щом не получаваше апартамента, значи нямаше и защо да я убива. Щели да го пораздрусат още седмица–две и да го пуснат. И той, глупакът, им повярва, още повече че следователят изобщо не му зададе въпроси за тази Голдич. Както и не го попита за онова, другото пълномощно. И Сергей си помисли, че всичко му се е разминало. Само че не беше.
Изобщо не можеше да събере мислите си. Усещаше, че нещо не е наред, че за нещо го лъжат, но колкото и да се напрягаше, не можеше да разбере за какво. Умът му не стигаше. Или му липсваше мъдрост? Ех, ако старата София беше до него, щеше да му обясни всичко. Защото прекрасно знаеше за какво е нужен ум и за какво — мъдрост.
— Кога е рожденият ти ден? — попита го веднъж Бахметиева.
— На 18 април.
— И на колко ще станеш? На 21, така ли?
— Аха — измуча той.
— Това е английското пълнолетие — изрече старицата загадъчни думи.
— Какво-какво?
— Нищо. При нас пълнолетието започва на 18, а в Англия — на 21. Така е правилно.
— Защо да е правилно? — не разбра Суриков.
— Защото на 18 години човек има в главата си само глупости. А на 21 вече е голям. Истински голям. Не го ли усещаш по себе си?
— Ъ-ъ — завъртя глава Сергей. — Какво трябва да усещам?
Седяха в кухнята и пиеха чай. Беше студена февруарска вечер с пронизващ вятър, който виеше навън, но в апартамента беше топло, защото Сергей бе запушил всички пролуки и дори на заплата бе купил евтина електрическа печка с реотани.
Суриков вече беше свикнал с мъдростите на своята хазяйка и дори бе започнал да открива някакво удоволствие в техните дълги вечерни разговори, защото бе започнал да разбира Бахметиева много по-добре. Волю-неволю той се учеше от нея, слушаше разказите и обясненията й. Ако успееше да осмисли някоя повече или по-малко разбираема мисъл, Сергей непременно я повтаряше на работата си. След това улавяше върху себе си възхитените погледи на продавачките и цялата му душа започваше да пее:
„Нищо че не съм завършил училище, аз не съм по-лош от вас, не съм и по-глупав!“ Служителите в универсалния магазин бяха страшно потресени от неговото съобщение, че Жана д’Арк не е изгоряла на кладата, както пишеше във всички учебници. Дори показваха тази версия във филмите.
— Ами не са я изгорили — твърдеше убедено Сергей. — Скрила се е при римския папа, докато отшуми скандалът, сетне се омъжила за благородник и родила две деца.
Това му бе разказала предишната вечер София Иларионовна и той също беше потресен. Понеже беше чувал за тази Жана, когато учиха за нея още в седми клас, пък и името й се запомняше лесно.
— А ти откъде го знаеш? — изненадаха се продавачките. — Може ли един толкова начетен човек да работи като хамалин? Трябва да кандидатстваш в някой институт, а не да мъкнеш кашони.
Да кандидатства в институт! Хич да не ги чува тези институти! Притрябвали са му. Че той няма дори диплома за завършено средно образование. Не, учението не беше за него. Макар че му бе приятно да научава нещо ново и интересно, особено когато го разказваше баба София. Сякаш някаква пелена се разкъсваше в главата му и там се очертаваха ясни и лесно различими картинки. А какво имаше преди в главата му? Да купоняса, да се напие, да изпуши една трева, да се боцне, да изчука някоя, да се наяде и да преспи някъде. Това беше цялото съдържание на необременения му мозък. Сега като че ли в главата му започна някакво движение и разказите на бабичката ставаха все по-разбираеми, че и собствени мисли започнаха да му се появяват отнякъде. Та затова безпътният Серьожа Суриков обичаше вечерните разговори с Бахметиева. Такива, каквито бяха през онази дълга тъмна февруарска вечер.
Какво каза тя за пълнолетието? Че той трябва да усеща нещо, така ли?
— Трябва да усещаш, че си станал друг — обясни му тя.
— Не — завъртя отново глава той, — нищо не усещам. Това са глупости. Какъвто си бях преди, такъв съм си и сега.