Глава 5
Ала на сутринта Татяна видя ситуацията от малко по-различен ъгъл. Вече беше закусила и се гримираше, застанала пред огледалото, когато се разнесе звънът на телефона. Обаждаше се нейният колега от съседния кабинет:
— Таня, сполетя ни нещастие. Роман Панкратов почина.
— Как така почина? От какво?
— При катастрофа. Блъснала го кола. Сутринта няма да дойда на работа, защото трябва да помогна на семейството му за всичките формалности, да изпратя жена му там и да организирам превозването на тялото. Покрий ме, разбра ли? Шефът е в течение, но съм повикал куп хора преди обяд. Извини ме пред тях и ги помоли да дойдат утре по същото време.
Татяна затвори слушалката и приседна, премаляла, на крайчеца на дивана. Роман Панкратов. Беше онзи следовател, който бе започнал делото за убийството на Бахметиева, а сетне бе излязъл в отпуск и бе заминал. Трябваше да се върне след десетина дни. Вече нямаше да се върне. Блъснала го кола в града, където отишъл на почивка.
Беше ужасно. Чудовищно. Или пък… закономерно? Ако всичко бе станало така, както тя горе-долу си го представяше, значи това трябваше да се случи. Роман щеше да се върне от отпуск, а Татяна щеше да го подхване с въпроси за първия етап на разследването. Тогава всичко щеше да излезе наяве. Панкратов беше обречен на смърт от момента, в който бяха прехвърлили делото на нея. Дори не оттогава, а малко по-късно, когато тя започна да задава въпроси на втория следовател — Валя Чудаев.
Колко струваше апартаментът на Бахметиева? Четиридесет-четиридесет и пет хиляди. Долара, разбира се, не рубли. Значи излизаше, че човешкият живот е по-евтин.
Както и да стояха нещата, не биваше да се завира при оперативните работници със своите въпроси. Това криеше опасност. Групата беше голяма и тя не можеше да знае кой точно влиза в нея. Можеше да попадне на неподходящ човек. Панкратов вече бе попаднал. Какво да направи сега? Да се престори, че не е забелязала нищо? Да, изглежда — трябва да постъпи точно така. И спокойно да работи по разкриване на убийството на Бахметиева. Ако то не беше извършено заради апартамента, значи можеше да се размине само с лека уплаха. Но ако все пак беше извършено заради него? По дяволите, как да постъпи?
Спомни си двете седмици, които неотдавна прекара в Москва. Там със собствените си очи видя как работеха момчетата от отдела за борба с тежките престъпления. Наблюдаваше ги и им завиждаше. Имаха си доверие един другиму и не очакваха всеки момент някаква клопка или гадост от колегите си. Разбира се, заслугата беше на техния началник — Гордеев, който бе успял да събере и състави добър отбор. А дали тя можеше така безусловно да се довери на своите колеги-следователи? Ситуацията при тях беше съвсем различна: непрекъснато се въртяха някакви интриги и някой накисваше някого. Всеки ден човек се движеше като по острието на бръснач. Внимаваше да не си спечели врагове и едновременно с това да не прекрачи онази граница на приятелско сближаване, зад която започваха фамилиарниченето и опитите да ти се качат на главата. Така преминаваше работният ден, половината посветен на разследвания, а другата половина — на борба със заобикалящата те действителност.
— Таня, няма ли да закъснееш? — попита загрижено Ира и надникна в стаята й. — Защо седиш така?
— Нищо, просто се замислих.
Татяна стана бързо и отново се приближи до огледалото. Ръцете й трепереха и тя все не можеше да прокара с четчицата тънката равна линия черен туш върху горния си клепач. Линията ставаше щърбава и свършваше не където трябва. Тя се наведе ядосано над мивката, изми грима, който вече си бе сложила, и започна всичко отначало.
Генерал Заточни изпълни обещанието си, но резултатът не зарадва Настя. Следователите от Баку и Алма Ата, които навремето бяха водили делото на Бахметиев и компания, останаха недостъпни и дори не успяха да ги открият. Московският следовател беше починал преди седем години от инсулт. Оставаше само един човек, който можеше да разкаже донякъде подробно за Бахметиев. Той живееше в Петербург, беше пенсионер и за щастие — чувстваше се много добре.
— Не се разстройвайте, Анастасия — успокояваше я Иван Алексеевич, — нищо че е само един, но за сметка на това за вас той е най-важният. Не го познавам лично, но онези, които го познават, в един глас твърдят, че този Макушкин бил известен със страстта си да си прави архив. Казват, че имал склонност към писателски занимания и се канел, когато излезе в пенсия, да започне да работи върху мемоарите си, затова си е водил подробни бележки.