— Таня, не разбирам какво става! Какви неща вършите с Настя зад гърба ми? Какво се е случило с теб? Защо е това бързане?
— После ще ти обясня всичко. Нищо страшно не е станало, честна дума, просто се появи възможност да се измъкна оттук по-рано и ще бъде жалко, ако не я използвам.
— Само това ли?
— Само това.
— Не ме ли лъжеш? Гласът ти е някак…
— Гласът ми е такъв от друго. Дима, бременна съм. Току-що говорих с лекарката.
— Танечка!… — извика Стасов. — Миличка… Това е чудесно!
— Не зная, може би — прекъсна го бързо Татяна. — Още не съм решила. Ти също си помисли. Обади ми се довечера да ми кажеш какво сте се разбрали с Настя. Тъкмо ще обсъдим и твоите виждания за аборта.
— Не за аборта, а за детето. По този въпрос няма какво да обсъждаме.
— Добре, довечера ще си поговорим. Това е, Дима, целувам те.
— Таня, чакай малко…
— Довечера, Дима, довечера. Трябва да тръгна веднага.
Всъщност изобщо не бързаше заникъде. Просто започна трудно да овладява нервите си, а никак не й се искаше мъжът й да долови нейната тревога. Каква ти тревога, това си беше откровен страх. И пълно объркване.
Постоя още малко в кабинета си, размествайки машинално химикалките и моливите, а след това все пак се застави да облече палтото си и да си тръгне за вкъщи.
Ира я посрещна с радостно чуруликане:
— Таня, откога те чакам! Събличай се бързо, като седнем да вечеряме, ще ти разкажа всичко.
Ира изгаряше от нетърпение и Таня с всички сили се стараеше да не показва колко й е тежко на сърцето и как точно сега никак не й се ще да слуша историите на Ира. Опитваше се да отложи момента, в който трябваше да седнат край масата и да започне разговора със зълва си. Съблече костюма си и вместо да го захвърли небрежно на фотьойла, както правеше винаги, започна грижливо да подрежда на закачалката в гардероба сакото, блузата и полата. Сетне отиде до тоалетката, застана пред огледалото и започна да сваля грима си с тампон, върху който сложи малко тоалетно мляко.
— Ей, Таня! — разнесе се от кухнята звънкият глас на Ира. — Всичко вече изстина! Заспа ли?
— Идвам!
Ира Милованова беше отлична домакиня и това не можеше да й се отрече. Обожаваше да приготвя най-различни екзотични ястия, чиито рецепти намираше в кулинарните книги. Вярно, рецептите й служеха само за основа, за обща идея, а иначе правеше всичко по свой вкус. Понякога ставаха направо отвратителни неща, защото имаше блюда, чийто начин на приготвяне бе усъвършенстван с десетилетия и те не понасяха никаква самодейност, но Ира никога не губеше кураж. Тя бодро изяждаше непоносимия на вкус резултат от своите експерименти и дори не се задавяше, след което започваше всичко отначало. Днес Татяна щеше да вечеря пъстърва с някаква многоцветна гарнитура. Освен това из кухнята се разнасяше подозрителната миризма на прочутите пирожки със зеле, които Ира приготвяше.
— Пак ли има пирожки? — попита неодобрително Татяна, докато се настаняваше край масата. — Нали те помолих нещо?
— Стига де! — усмихна се развеселено Ира. — Не ги правя всеки ден.
— Скоро няма да мога да минавам през вратата заради твоите пирожки. Знаеш, че нямам воля да не ги ям.
— Не се сърди, Таня, нали скоро ще заминеш и повече няма да ядеш моите пирожки.
— Не се и надявай, няма да се отървеш от мен толкова лесно.
Ира бавно се обърна към нея, зарязвайки нещо в тигана, което цвърчеше и миришеше вкусно и което тя притопляше, преди да го поднесе:
— Какво каза?
— Седни, Ира. Трябва да си поговорим.
— Случило ли се е нещо? — изплаши се Ира.
— Да. Недей да пребледняваш, никой не е умрял. Просто е малко неочаквано.
Татяна се чувстваше отвратително. Не стига, че през последните дни я тормозеше чувство за вина заради начина, по който щеше да се отнесе към преданата си и любяща зълва. Не стига, че за да й помогне и за да се занимава с подреждането на живота и бита на Татяна, Ира бе останала без професия, без собствено семейство и фактически без приятели. А на всичкото отгоре и това…