Выбрать главу

— Само от автомат. Ей сега ще намерим. Спешно ли ви е? Ако не е чак толкова спешно, можем да отидем до вкъщи и да й се обадите оттам.

— Не, по-добре е да й се обадя веднага. Може би ще ми се наложи да отида до още едно място.

Добре де, щом тъй или иначе вече е в Петербург и разполага с куп време, значи може наистина да се опита да открие Бахметиева.

* * *

За разлика от Настя Каменская, Татяна Образцова винаги използваше козметични средства и никога не излизаше от къщи, без да е и съвсем леко гримирана. В службата й толкова бяха свикнали със старателно и умело гримираното й лице, че когато днес тя се появи без грим, по кабинетите веднага плъзна слух: „Таня има проблеми. Не прилича на себе си, изглежда зле.“

Началният етап на плана, който Татяна си бе направила, засега вървеше точно според замисъла й. Петнадесет минути след като работният ден беше започнал, в кабинета й започнаха да надничат разни колеги и с невинни изражения да питат дали има някакви проблеми. Татяна отговаряше уклончиво, а след втория или третия посетител каза с досада на съседа си по стая:

— Никога не съм си мислила, че мога да се чувствам толкова зле. Да не би да съм развила някаква токсикоза?

Колегата й, който също бе следовател, облещи изумени очи насреща й:

— Каква токсикоза? Какви ги говориш?…

— Ами да. Точно затова заминавам в Москва. Искам да съм близо до мъжа си. Направо не зная как да приключа всички тези дела. Само да не вляза в болница. Днес може би пак ще отида при Исаков и ще се опитам да го разнежа. Каква работа бих могла да свърша в момента, помисли си само! Главата ме боли, вие ми се свят, непрекъснато ми се спи. Водя разпит, а почти не разбирам какво ми отговарят. По десет пъти питам за едно и също.

— Иди, разбира се — подкрепи я колегата й. — Исаков е нормален човек, гнусар е естествено, но такива неща ги разбира. Нали самият той има три деца.

След още един час по коридора се понесе слух, че Образцова е бременна и че е успяла да убеди началника им да я пусне още сега.

След още един час и половина Татяна заяви с мъртвешки глас на колегата си в кабинета, че трябва да отиде на лекар. Вече бе облякла палтото си, когато телефонът на бюрото й иззвъня.

— Таня, здравей! — чу тя гласа на Настя Каменская. — Много ли си заета?

Татяна хвърли крадешком поглед към колегата си, който седеше на бюрото си, забил нос в книжата.

— Малко — отговори предпазливо тя.

— Можеш ли да ме изслушаш?

— Да.

— Трябва да намеря една жена. Нужен ми е само адресът й. Ще ми помогнеш ли?

Татяна извади лист и молив и се наведе над бюрото:

— Кажи ми името и фамилията й.

— София Иларионовна Бахметиева. Много е възрастна, дори може вече да не е жива.

Татяна мълчеше. В момента не чуваше нищо друго, освен пулсиращата в главата си кръв.

— Ало! Таня, чуваш ли ме?

— Къде си сега?

— На ъгъла на улица „Невска“ и канал „Грибоедов“.

— Трябва да изляза по работа. След половин час ще бъда на улица „Фонтанка“, до поликлиниката. Ира знае къде е. Тя с теб ли е?

— Да.

— Добре, значи се разбрахме.

Татяна затвори слушалката и тръгна към вратата, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Таня — подвикна й колегата, — какво да казвам, ако те търсят?

— Кажи истината. Че ми е станало лошо и съм отишла на лекар. Взех разрешение от Исаков да си тръгна, тъй че той е уведомен.

Щом излезе навън, Татяна си пое дъх. Ставаше нещо необяснимо. Защо Настя търси старицата Бахметиева? Да не би пък в Москва да са напипали нишката на това убийство?

* * *

Сергей Суриков не беше от хората, които обичат да анализират и да съпоставят, да си правят изводи, да откриват липсващата информация и да се опитат да я запълнят. Или поне не беше такъв, когато се озова при Бахметиева. С течение на времето мозъкът му стана малко по-гъвкав и той дори започна да мисли по-бързо. Това ставаше под въздействието на постоянните му контакти със София Иларионовна, които се превърнаха за Сергей не само в източник на разнородна интересна информация, но и променяха представите му за самия него и за живота изобщо. Сега той вече виждаше по съвсем различен начин много неща, без дори да си дава сметка, че не гледа със собствените си очи, а с очите на Бахметиева.