Отдавна вече се канеше да попита хазяйката си защо животът й се бе подредил така, че тя живее сама. В началото този въпрос и през ум не му минаваше, но след това си спомни, че веднъж София Иларионовна каза: „Мъжа ми го разстреляха и добре че поне успях да спася сина си.“ Синът й. Вече бе изминала повече от година, откакто Суриков се бе настанил да живее при нея, но от сина й нямаше ни вест, ни кост. Старицата никога не разказваше нищо за него, сякаш той никога не бе съществувал. Какво ли означаваше това?
Веднъж Сергей все пак попита:
— Защо живеете сама? Нали имате син. Изобщо ли не ви помага?
София го погледна изпод вежди и присви устни:
— Аз нямам син.
— Но нали самата вие казахте, че когато са ви изпратили в лагерите в Сибир, сте успели да спасите сина си — заинати се Сергей.
— Той умря. Убиха го.
— Бандитите ли го убиха?
— Е, може и така да се каже. Добре де, ще ти разкажа, щом питаш. Че какви тайни може да има между свои хора.
Синът на София Иларионовна бил богат човек. Много богат. Бил свързан с частниците от Баку и Казахстан и през 60-те години правел страхотни пари от черен и червен хайвер, от диаманти и злато. През 73-а година го арестували, а през 74-а го осъдили на смърт и го разстреляли. Тогава бил на 39 години. Оставил жена и двегодишен син — внук на София Иларионовна.
При ареста иззели само малка част от богатството му, тъй като Бахметиев бил предвидлив човек и успял да скрие имането си. „Ако се случи нещо с мен — казвал той много пъти на майка си, — нито ти, нито Елена ще тръгнете с просешка тояга по света. Ще тънете в разкош.“ Малко след разстрела му неговата вдовица получила достъп до спестените пари, но не започнала веднага да ги харчи, понеже се страхувала. Тя бързо го прежалила и се омъжила, преди още да е изминала и една година от смъртта му. Снаха й живеела с новия си мъж в Москва и София не знаела, че те вече харчели с пълна сила парите на разстреляния й син. Не я канели на гости в Москва и не изпращали внука й да види баба си в Петербург. В началото това било обяснимо, защото детето трябвало да смени фамилията си и да започне да възприема новия мъж на Елена като свой роден баща, та сянката на разстреляния спекулант, контрабандист и крадец Бахметиев никога да не падне върху него. Затова толкова скорошната женитба на снахата не предизвикала протеста на София Иларионовна, тъй като тя я възприемала като принудителна мярка. „Трябва да постигна това, докато детето е още малко — обяснявала Елена на свекърва си. — То не бива изобщо да знае, че е съществувал период, в който не е имало баща и че преди това е имало друг баща. Не бива да го давам на детска градина. Ако в документите му първо пише, че няма баща, а след това той се появи, непременно ще се намерят някакви «доброжелатели», които ще си пъхнат носа там, където не им е работа, и ще започнат да дрънкат за щяло и нещяло. София Иларионовна, вие сама би трябвало да разбирате как ще се чувства детето, ако наоколо всички го сочат с пръст и му повтарят, че баща му е престъпник, който е получил смъртна присъда и е бил разстрелян.“ София се съгласявала със снаха си, а дори дълбоко в себе си да не била съгласна, не възразявала, защото изпитвала чувство за вина. Разбира се, Елена от самото начало знаела с какво се занимава Бахметиев и дори нещо повече — омъжила се за него именно защото разполагал с купища пари и дори не се замислила, че той е със 17 години по-голям от нея. Когато се оженили, тя била на 19, а той — на 36, но изглеждал като на 50, защото бил дебел, лицето му лъщяло от мазнина, косата му била рядка и бързо оплешивявал. Само че това не я притеснявало и тя пожелала да стане негова съпруга и да се накичи от главата до петите с диаманти. Макар да знаела, че тези диаманти са крадени. Тъй че нямала право да предявява към свекърва си претенции от сорта на: „Мислех си, че вашият син е почтен човек, а се оказа, че вие сте отгледали крадец и прахосник.“ От друга страна, той бил син на София и тя носела отговорност за него. Разбира се, тя не била човекът, който го е възпитал като такъв, защото от двумесечно бебе до 20-та си година момчето живеело отделно от майка си. Първо го взели някакви роднини на София Иларионовна, но сетне се оказало, че те не са в състояние да отглеждат чуждо дете. Дали момчето в дом за безпризорни деца. Когато през 55-а година София се върнала в Петербург и издирила сина си, пред нея се изправил един окончателно оформен негодник, нагъл хитрец, циник и младеж с очевидна склонност към пълнеене, въпреки гладното си детство. София вече не можела да повлияе на характера му, защото било безсмислено и глупаво да го прави с човек на 20 години. На тази възраст било възможно да научиш един глупак на ум и разум, но Да превъзпиташ крадец и мошеник и да го накараш Да стане добър било невъзможно. Поне така смятала София Иларионовна Бахметиева. След като започнала да живее заедно със сина си, тя се опитала Да направи всичко възможно, за да го накара да води нормален живот, но нейните опити се разбили в стената на наглото му упорство. „Ти сама си виновна, че съм такъв. Сега какво искаш? Че аз от бебе съм по сиропиталищата. А там нещата стоят много просто: ако не откраднеш, ще пукнеш от глад, защото отдавна вече някой друг е откраднал собствената ти порция. Там, майчице моя, законите са вълчи. Ако ти не се бе омъжила за враг на народа, нищо подобно нямаше да ми се случи. Тъй че обвинявай себе си, други виновни няма.“ Било безсмислено да му се обяснява, че през 35-а година враг на народа би могъл да се окаже всеки — и академикът, и неграмотният старец от село, и любимият на цял народ заслужил артист, и скромният счетоводител, понеже по това време разстрелвали хората не защото са врагове на народа, а точно обратното — обявявали някого за враг, понеже пречел на друг и затова трябвало да бъде разстрелян.