Въпреки това София изпитвала чувство за вина заради всичко, което се случило. Тя виждала как нейното момче „набира обороти“ и как се възползва от разказите за нещастното си детство и несправедливо репресираната си майка, за да измъква някакви изгоди и привилегии за себе си… И как забогатява. С всеки изминал ден, с всяка изминала година. Той отдавна вече не живеел със София и тя загубила всякаква възможност да му влияе поне за дребните неща. Въпреки всичко пак изпитвала чувство за вина заради онова, което се случило. Затова не възразила, когато Елена й заявила, че внукът на София не бива да носи повече фамилията Бахметиев. Щом родният й син се бе държал толкова неразумно и бе поставил младата си жена с малко дете на ръце в толкова сложно положение, какво право имала майка му да оспорва решенията на снаха си, още повече че те целели единствено и само доброто на внука й.
— Веднага щом новият ми мъж осинови момчето казвала младата вдовица, която в този момент едва била навършила 23 години, — вашият внук, София Иларионовна, ще има нови баба и дядо. А вашата поява до тях ще предизвика куп въпроси. Разбирате ли какво искам да кажа?
Бахметиева разбирала. Нейният син бил разстрелян престъпник и затова те я отлъчвали от внука й. И тя не можела да направи нищо по въпроса.
— Може би ще се видим с него по-нататък, нали? — плахо попитала тя. — Когато момчето порасне, нали? Естествено, Лена, разбирам, че сега тази история трябва да се прикрие колкото може по-добре, но по-нататък, когато той порасне… Ще му разкажеш истината, нали?
— Как ли пък не! — изпръхтяла ядосано снахата.
— Как така ще разказвам на детето, че са разстреляли баща му, защото са го заловили в кражби? Какво ви става, София Иларионовна, да не би да сте се побъркали? Момчето никога няма да научи тези неща. Това е позор!
— Е, изобщо не е задължително да му казваш за кражбите и разстрела. Можеш да му кажеш, че баща му е умрял или е загинал преди много години и че той има още една баба, която е майка на покойния му баща.
София дори не усетила, че започва да наднича умоляващо в очите на Елена. Мисълта за раздялата с единствения й внук, който бил последното й близко по кръв същество на този свят, била непоносима за нея. Само надеждата можела да облекчи болката й. А Елена не искала да даде на възрастната си свекърва подобна надежда.
— Добре де, ще видим — смилила се снахата. — Значи тъй, София Иларионовна, следващата седмица ние заминаваме за Москва. Разбира се, аз ще ви оставя адреса и телефона си, но разчитам на вашето благоразумие и се надявам, че няма да се възползвате от тях.
— Тогава защо ще ми ги оставяте? — усмихнала се накриво София.
— Е, за всеки случай. Можете да се разболеете тежко или да се случи нещо лошо.
Бахметиева взела мълчаливо листчето с московския адрес и телефон, но нито веднъж не се възползвала от тях. Споменът за това как се е унижавала пред тази сополанка и как е надничала умоляващо в очите й бил твърде болезнен и неприятен за нея. София никога не й простила. Не заради новата й женитба или че я е отлъчила от внука й, а точно заради това унижение.
Изведнъж времето рязко застудя и излезе силен вятър, който донесе режещ сняг. Ира караше колата и напрегнато се вглеждаше в пътя, а на задната седалка Настя и Татяна тихичко обсъждаха онова, с което най-неочаквано им се бе наложило да се сблъскат.