— След 40 минути — каза тя с ледено спокойствие, след като чу въпроса за местонахождението на своя възлюбен следовател.
— Ще се срещнеш с него след 40 минути, така ли? — досети се Настя.
— Да, както се разбрахме.
— Люся, заведи го някъде, откъдето може да ми се обади. Аз не съм в Москва, но трябва много спешно да се свържа с него. Запиши си моя номер.
Продиктува й телефонния си номер. Вече беше направила каквото трябва и й оставаше само да чака.
Позвъняването на Коротков се разнесе някъде след около час. Гласът му бе разтревожен.
— Ася? Какъв е този пожар?
— Май че по-скоро е наводнение — пошегува се Настя. — В Петербург е убита майката на Бахметиев.
— Наистина ли?! Кога е станало?
— По същото време. Няколко часа след като са били убити Елена Шкарбул и нейният мъж.
Тя изложи колкото можа по-лаконично молбата си. Коротков трябваше веднага да намери максимален брой хора: следователя, който е водил делото за убийството на съпрузите Шкарбул, експерта, свидетелите, които са видели непознатия младеж в блока, където е извършено престъплението. Да вземе от следователя образците от следите, иззети от мястото, където са били намерени труповете. Да „върже“ експерта, или казано с други думи, да го накара да си стои на работното място и да не излиза никъде, дори ако се наложи да чака до среднощ, като срещу това му обещае нещо достатъчно сериозно. Да открие свидетелите и да ги събере на едно място, за да може, без да губи излишно време, да им покаже снимката на Суриков. След като свърши всичко това, самият Коротков да отиде в кабинета си на улица „Петровка“ и да не мърда оттам, защото Стасов ще му занесе пакета със снимките на Суриков и образците от следите, иззети от мястото, където е била убита майката на Бахметиев. Ако следите на неустановените лица, които са били в двата апартамента, съвпаднат и ако свидетелите разпознаят Суриков, значи можеше да се смята, че той е имал съучастник. За наличието на съучастник можеше да се говори и в случай че в апартамента на Шкарбул бъдат открити следи на Суриков. Това би означавало, че той е убил московските съпрузи, а неговият съучастник е убил Бахметиева. Какъвто и да бе отговорът на експертите, той при всички случаи щеше да даде възможност на Татяна да притисне Суриков с въпросите си.
— Ася, разбрах всичко, освен едно. Защо трябва да бързаме чак толкова? Защо трябва да тичаме презглава?
— Дълго е да ти го обяснявам. Повярвай ми — трябва да постъпим точно така. Провалих ти срещата, нали?
— Провали я, разбира се. Човек може ли да очаква нещо хубаво от теб? Добре, целувам те нежно. А, чакай малко — сети се Юрий, — мога ли да кажа всичко това на Гордеев или задачата е свръхсекретна?
— Можеш, няма никаква секретност, освен ако не се страхуваш, че ще ни отвинтят главите за нарушаване на всички писани и неписани правила.
След този разговор Настя се почувства по-сигурна. Юра беше железен човек, направо като броня на танк. Той щеше да направи всичко, което трябва и както трябва, независимо какво би му коствало това. Разбира се, беше жалко, че провали срещата му. Толкова рядко му се удаваше да се измъкне от служебните си задължения, за да може веднъж в месеца поне един час просто да се поразходи с Люся из града. Юра имаше щура работа, а Люся имаше щур мъж. Кога ли щеше да им остане време да си поживеят?
В бравата на входната врата изщрака ключ, а след това се чуха крачки и гласът на Ира:
— Настя! Дойдохме си!
По време на целия път до летище „Пулково“ Ира се косеше, че Настя и Татяна цял ден не бяха слагали хапка в устата си, но забравяше, че и самата тя също не бе яла нищо от сутринта, когато направи закуска на Настя.
— Не, ама на какво прилича това? Каква е тази ваша идиотска работа? Защо трябваше веднага да хукнете за летището, вместо първо да обядвате на спокойствие и след това да тръгнете натам?
— Ира, Стасов стои на летището в „Шереметиево“ и чака пакета. Наистина ли не ви е жал за него? — опитваше се да я убеди Настя.
— Знам го аз вашето „Шереметиево“ — инатеше се Ира, — там на всяка крачка можеш да хапнеш нещо, тъй че той няма да умре от глад.
На летището Настя намери поделението на милицията и след 20 минути пакетът вече беше в ръцете на командира на екипажа. Самолетът излиташе след половин час. Засега всичко вървеше горе-долу успешно.
По обратния път тя се опита да си представи как щеше да изглежда утрешният ден. И как трябваше да го разграфи така, че да успее да свърши всичко и вечерта трите да заминат за Москва.