След половин час Стасов щеше да вземе пакета и да го занесе на „Петровка“. Докато Юра успее да занесе образците на експертите, вече щеше да е станало 8 часът. Те трябваше да ги разгледат и да отговорят на въпроса дали Сергей Суриков не е човекът, който по време на убийството е бил в апартамента на Шкарбул. Докато сравняват образците, някой — може би самият Коротков, а може би друг — трябваше да отиде при свидетелите, за да им покаже снимката на Суриков. Интересно, къде ли щеше да ги събере Юра? А ако все пак успееше да ги привика всичките на „Петровка“? Не, вероятността да постигне това бе твърде малка, тъй като бе прекалено сложно да се реализира подобна задача за толкова ограничено време. Ако се окажеше, че следите от местопрестъплението принадлежаха на Суриков и ако свидетелите го разпознаеха, Татяна можеше да изцеди всичко от своето момче и до утре да събере достатъчно доказателствен материал, за да го обвини. Само онези „приватизатори“ да не се размърдат, само да не подушат заплахата! Животът на служителите на милицията имаше точно толкова ниска цена, колкото и животът на всеки обикновен гражданин. Никой нямаше да се спре пред възможността да убие човек с пагони. А най-ужасното бе, че никой не би се възпрял и от факта, че този човек е жена.
Глава 7
Настаниха Настя да спи в хола на огромния разтегателен диван. Тя беше убедена, че след безсънната нощ във влака веднага ще заспи дълбоко и няма да се събуди до сутринта. Но не й беше писано да стане така. В главата й непрекъснато се въртяха мислите за разстреляния преди много години Сергей Бахметиев, за неговата вдовица и за майка му. Ако причината се коренеше в присвоените навремето скъпоценности, значи беше ясно, че са убили Елена Шкарбул и мъжа й заради тях, а София Бахметиева — заради това, че е знаела чии са били тези скъпоценности и кой би могъл да предяви претенции към тях. Просто нямаше начин нещата да стоят другояче. Ако убийствата в Москва и Петербург бяха извършени по различно време, причините можеха да бъдат какви ли не, но тъй като те бяха извършени по едно и също време, каква друга причина би могло да има?
Тя дълго се въртя в леглото, след това решително стана, наметна се с халата, който Ира й беше дала, и отиде в кухнята. Още не бе успяла да запали цигарата си, когато чу скръцване на врата, сетне предпазливи стъпки, а след това в кухнята се появи и Татяна. С почистеното си от грима лице, с разпуснатите си, дълги до кръста коси и с млечнолилаватз си нощница тя приличаше на преждевременно понапълняло, но младо момиче. В този момент никой не би казал, че е на 35 години, че е следовател, че е омъжена за трети път и че очаква дете.
— Защо не спиш? — попита шепнешком Татяна. — Ядосана ли си?
— Не, по-скоро се притеснявам. Таня, твоите началници често ли се сменят?
— Разбира се. Откакто съм на тази работа, шестима са се сменили.
— И как е? Трудно ли се свиква с нов началник?
— Трудно е само първите два пъти — усмихна се Татяна. — После си изработваш стереотип, механизъм за приспособяване и нататък става по-лесно. Защо питаш?
— Гордеев напуска.
— Това е проблем за теб, така ли? — изненада се Татяна.
— Меко казано. За мен това е истинска трагедия. Десет години съм работила с него. И изобщо той е вторият началник в живота ми. Не мога да си представя какво ще правя без него. И не само аз, всички сме изпаднали в ужас. Разбираш ли, ние като че ли бяхме твърдо убедени, че Житената питка е вечен и винаги ще бъде с нас. С разума си разбирахме, че това не може да се случи, но не искахме да мислим по въпроса. Той е с нас, всеки ден е на работното си място и зад неговия гръб ние се чувстваме като зад непробиваема стена. Нали знаеш, че е много важно Да не се страхуваш от началника си. Да му имаш доверие.
— Разбира се, че е много важно. Ако се страхуваш от началника си, това означава, че ще се опитваш да скриеш от него грешките и неприятностите, а след това те ще предизвикат такава катастрофа, че изобщо няма да знаеш как да постъпиш.
— Точно така — подхвана Настя. — Той винаги ни е учил, че грешките трябва да се признават и тутакси да се поправят, докато все още е възможно. Ние непрекъснато тичахме при него да обсъждаме грешките си и може би затова работехме доста по-успешно от много други. Освен това той ни накара да свикнем с мисълта, че ние не сме хората, които ще се оправдават за грешките си пред висшестоящото началство. Той винаги ходеше сам на килимчето и ни прикриваше. Разбира се, че ни набиваше канчетата, но само когато си го заслужавахме. Пък и умееше да прави това по начин, по който да не ни обижда. А сега излиза, че след като ни опитоми, вече ни напуска. Зная, че нямам право да говоря така. Никой няма право да иска от един човек да проваля живота си от съжаление към своите подчинени. Това е глупаво.