Бяха си нужни един на друг и когато бяха заедно усещаха прилив на топлота и уют. Сергей не изпитваше никаква потребност от собствен апартамент, а само се надяваше София да живее колкото може по-дълго и той да бъде до нея. Вероятно след година-две мнението му щеше да се промени, а желанията и стремежите му щяха да станат други, но тогава — през зимата на 96-а година — Суриков мислеше точно така и искаше точно това: хазяйката му София Иларионовна Бахметиева да бъде жива и здрава колкото може по-дълго. София беше неговата топла, здрава и сигурна стена, която можеше да го защити от всички несгоди и на която можеше да се опре, за да не се сблъсква с житейски неприятности и усложнения. София беше лекарят, който можеше да излекува всяка негова болежка, без да го изпраща в болница. София беше неговата учителка, която го караше да слуша разказите й и го учеше да мисли и запомня, да съпоставя и да прави изводи. Беше го научила и да чете, макар и по малко, но постоянно, всеки ден, преди да заспи. Самият той долавяше, че вече бе започнал да схваща нещата по-бързо и по-добре. Благодарение на София на работното му място в универсалния магазин го смятаха едва ли не за интелектуалец, достоен за университетска диплома, гледаха го с уважение и дори се отнасяха снизходително към това, че когато изпитваше физическа слабост, не работеше до обяд и си почиваше в склада. И как само му помогнаха да намери лекар, когато се случи онази история! Нима щяха да тичат така заради друг хамалин и щяха да търсят лекар и да му дадат кола? Не, за друг не биха го направили. А за него го направиха. И защо? Ами защото той ги бе омагьосал с разказите на София, защото се бе направил на умен и почтен човек пред тях. Да, накъдето и да се обърнеше, всичко дължеше на Бахметиева. София беше домакинята, която и обяд ще му приготви, и стаята му ще разтреби, и скъсаното копче ще му зашие. София беше майката, която ще го утеши, ще го погали по главата и ще го попита как вървят нещата при него и защо очите му са тъжни. София беше приятелят, на когото можеше да каже всичко на света, без да крие нищо, без да се срамува и притеснява — и да получи разумен и мъдър съвет.
За него София Иларионовна беше всичко. Бог да й даде здраве и дълги години живот.
Някъде около лятото на 96-а година Сергей Суриков „узря“. Щом София, която му беше най-близкият човек на този свят, очакваше да се намери някой, който да възстанови поруганата справедливост, то кой друг би могъл да извърши това, ако не той! Неслучайно нейният син също се бе казвал Сергей — това беше знак на съдбата. Бяха разстреляли сина й и сега Суриков беше най-близкият й човек. Нима един син не би се застъпил за майка си? Идеята му хрумна толкова лесно и естествено, че Сергей дълго се чуди защо не се бе родила в главата му много по-рано, още тогава — през февруари, когато двамата проведоха онзи разговор за справедливото възмездие.
Само че не знаеше как да си поговори за това с Бахметиева. Дали пък да не го направи по най-лесния начин? Просто да каже: „София Иларионовна дайте ми адреса и аз ще отида и ще се оправя с хората, които са ви обидили.“
Ще отида и ще се оправя. Колко прости му се виждаха нещата! Билетът до Москва струваше сто хиляди двеста и петдесет рубли и за обратно — още толкова. Откъде щеше да намери половин милион излишни пари? Та те двамата със София живееха съвсем скромно, пестяха, брояха всяка копейка. Освен това какво означаваше „ще се оправя“? Да не би да се канеше да набие снахата на Бахметиева? Глупости! Само това липсваше — да се бие с жена. Не беше много разумно да налита на бой и с нейния мъж. В момента той вероятно е на около 50 години, в разцвета на силите си, и ще го направи на пихтия, преди той да е успял да го удари. Самият Сергей не беше кой знае колко силен, макар да работеше като хамалин. От гледна точка на натоварването за сърцето беше едно да пренасяш внимателно тежести и съвсем друго да влизаш в активен ръкопашен бой.
Добре де, щеше да си помисли още малко. Работата не беше чак толкова спешна. Но не биваше и да протака. София вече бе много стара и всеки момент можеше да се разболее. А не дай си боже — дори и да умре. А щом Сергей Суриков се бе натоварил с мисията да възстанови справедливостта, значи от това щеше да има смисъл само ако го извършеше, докато тя е още жива. Иначе старицата щеше да си умре с обида в душата, че никой не се е застъпил за нея и никой не е отмъстил заради нея. Това нямаше да се случи. Трябваше да стане така, че Бахметиева да си отиде от този свят спокойна и доволна.