— Защо отидохте при Елена Шкарбул и нейния мъж? — повтори Образцова.
— Ами… такова… на гости.
— Те очакваха ли ви?
— Ами да.
— Отишли сте на гости при непознати хора?! По какъв повод?
— София Иларионовна ме помоли.
— Разкажете за това по-подробно, моля ви. За какво по-точно ви помоли София Иларионовна?
— Ами да видя как живеят, как е внукът й. Отдавна не беше виждала внука си и искаше да разбере как се чувства и с какво се занимава. И изпрати мен. Какво лошо има в това?
Опитваше се да й се озъби и се стараеше да се ядоса, за да се почувства по-уверен, но нищо не се получаваше. С всеки следващ въпрос, който Образцова му задаваше, с всяка следваща крачка земята се изплъзваше изпод краката му и увереността му все повече и повече намаляваше. Боже мой, той не ги беше убил! Не ги беше убил! Как да й го докаже? Как да я убеди?
— В това няма нищо лошо — отвърна му спокойно Образцова. — Влезли сте в апартамента и сте видели, че собствениците му са убити. Защо не се обадихте в милицията? Защо не извикахте съседите? Защо просто се обърнахте и си тръгнахте?
— Страхувах се — процеди той. — Първо щяха да арестуват мен. Да не би да мислите, че нямаше да стане така? — Суриков внезапно изпита прилив на злоба и отчаяние. — Точно така стана и с Бахметиева! — разкрещя се той, загубил всякакъв контрол над себе си. — Някой я е убил, а арестуваха мен и ме хвърлиха в пандиза! Първо обвиниха мен! А с какво съм по-лош от другите? Защо обвиниха първо мен? Защото съм неграмотен, защото съм хамалин, нали така? Вие винаги си го изкарвате на такива като мен, винаги арестувате по-слабите, а онези, с дипломите, винаги се измъкват от ръцете ви! Ами хайде тогава, обвинете ме за всяко зло на света! Висят ли ви още някакви неразкрити убийства? Няма какво да се мотаете, припишете ги на мен, аз всичко ще понеса, тъй като и без това няма да се отърва от хрътки като вас!
Суриков сякаш чуваше гласа си отстрани, като че ли не крещеше самият той, а някой друг. Изведнъж погледът му попадна върху очите на Образцова и Сергей замлъкна. Тя го гледаше с любопитство, сякаш той беше някаква музейна рядкост, и в погледа й нямаше нито злоба, нито обида, нито раздразнение.
— Всичко, което казвате, е вярно, Суриков — каза тя все така спокойно и малко хладно. — Първо са обвинили вас. Точно такъв е бил замисълът. Накиснали са ви. Наистина ли досега не сте разбрали това?
— Кой ме е накиснал? — тъпо попита той. — Кой ме е накиснал? Защо го е направил?
— Ами помислете си защо…
— Не разбирам…
— Кой ви изпрати в Москва?
— Никой, сам тръгнах.
— Не е истина.
— Истина е. Виждах, че София се измъчва, че тъгува за внука си и реших да отида там и да си поговоря с него. Да му обясня, че на баба му й е мъчно за него и че е истинска свинщина от негова страна това, че дори не й пише писма.
Успя да се съсредоточи и да се овладее. В този момент на Суриков му се струваше, че версията му звучи логично и убедително.
— И какво стана? Успяхте ли да си поговорите?
— Не.
— Защо не успяхте?
— Нали вече ви казах: отидох там, а те…
— Това го чух. Те. Елена и Юрий Шкарбул са лежали в локва кръв. А къде беше Виталий? Той също ли лежеше, убит, на пода?
— Не… не зная. Те лежаха в стаята, която беше първа след антрето. По-нататък не съм ходил. Той може също да е лежал… Не съм видял. Ама какво — и той ли е убит?
— Значи вие не сте се опитали да го намерите? — продължи Образцова, без да отговори на въпроса му.
— Не. Изплаших се и тръгнах към гарата. Билетът ми беше в джоба.
— Добре. Какво стана по-нататък?
— Нищо. Пристигнах тук и се канех да се прибера вкъщи при София. Но когато слязох от влака, ме арестуваха. Това е всичко.
— София Иларионовна откога не бе виждала внука си?
— Ами… такова… не зная точно откога. Може би от пет години.
— Получаваше ли писма от него?
— Не зная. Докато аз бях при нея, нито веднъж не е получавала. Точно затова й беше мъчно…