— Здрасти, Джак — каза някой. — Как я караш?
Вдигнах поглед и видях Рики Морз, един от шефовете на отдели в „Займос“.
— Здрасти, Рики. Как си? — Ръкувахме се. Искрено се радвах да го видя. Винаги се радвах на срещите с Рики. Почернял, с късо подстригана руса коса и широка усмивка, той спокойно можеше да мине за сърфист, ако не беше тениската му с емблема на известна компютърна програма. Рики бе само с няколко години по-млад от мен, но около него се носеше атмосфера на вечна младост. Веднага след дипломирането му го бях взел на работа и той бързо се беше издигнал до ръководна длъжност. С бодрия си и весел характер той бе идеален ръководител на проекти, въпреки че имаше склонност да подценява проблемите и да внушава на ръководството нереалистични очаквания за крайния срок на проекта.
Според Джулия това понякога пораждало неприятности в „Займос“ — Рики давал обещания, които не успявал да изпълни. А от време на време и послъгвал. Обаче беше толкова ведър и симпатичен, че всички винаги му прощаваха. Поне аз винаги му прощавах, когато работеше при мен. Бях доста привързан към него и почти го смятах за свой по-малък брат. Бях го препоръчал в „Займос“.
Рики буташе количка, натоварена с памперси в големи найлонови опаковки — и те си имаха бебе. Попитах го защо е на пазар, а не на работа.
— Мери е с грип, а прислужничката е в Гватемала. Казах й, че аз ще напазарувам.
— Виждам, че използваш „Хъгис“ — посочих покупките му аз. — Аз винаги използвам „Памперс“.
— Струва ми се, че „Хъгис“ поемат повече — отвърна той. — А и „Памперс“ са прекалено широки. Притискат крачетата на бебето.
— Обаче „Памперс“ имат пласт, който поглъща влагата и дупето винаги е сухо — възразих аз. — Откакто ползвам „Памперс“, нямаме толкова обриви.
— Лепенките им все се късат. А и когато се понапълнят, винаги протичат и така ми се отваря още работа. Не знам, „Хъгис“ просто ми се струват по-качествени.
Покрай нас мина жена с пазарска количка и ни измери с поглед. Разсмяхме се. Репликите ни трябва да бяха прозвучали като в телевизионна реклама.
— Ей, к’во ше кажеш за „Джайънтс“? — високо рече след отдалечаващата се жена Рики.
— Направо ми скриха шапката, мама му стара — включих се аз.
Пак се засмяхме и забутахме количките си по пътеката.
— Искаш ли да ти кажа истината? — попита Рики. — Мери харесва „Хъгис“ и точка по въпроса.
— Това ми е познато.
Рики погледна в количката ми.
— Виждам, че купуваш истинско обезмаслено мляко.
— Престани. Как е в службата?
— Знаеш ли, адски са добри. Разработването на технологията върви гладко, ако не звучи самохвално. Онзи ден я демонстрирахме пред хората с парите и мина добре.
— Джулия как се справя? — попитах колкото можех по-нехайно.
— Ами, страхотно. Доколкото знам.
Погледнах го. Защо изведнъж ми се стори сдържан? Лицето му се напрегна. Криеше ли нещо? Не бях сигурен.
— Всъщност рядко я виждам — прибави Рики. — Напоследък не се мярка много.
— И аз почти не я виждам.
— Да, тя прекарва много време в производствения комплекс. Сега главното действие е там. — Рики ме стрелна с поглед. — Нали знаеш, заради новия производствен процес.
Фабриката на „Займос“ беше построена за рекордно време, като се имаше предвид сложността й. В производствената сграда сглобяваха молекули от отделни атоми. Като с кубчета на „Лего“. Голяма част от работата се вършеше във вакуум и изискваше изключително силни магнитни полета. Затова производствената сграда разполагаше с мощни помпи и системи за охлаждане на магнитите. Според Джулия обаче технологията до голяма степен бе свързана със сградата — досега не беше строено нищо подобно.
— Построиха я удивително бързо — отбелязах аз.
— Ами, бая зор им дадохме. „Молекюлър Дайнамикс“ ни дишат във врата. Пуснахме фабриката и започнахме да искаме купища патенти. Обаче ония от „Молекюлър Дайнамикс“ и „НаноТек“ едва ли са далеч зад нас. Още няколко месеца. Може би половин година, ако сме късметлии.
— Значи сега сглобявате молекулите във фабриката, така ли? — попитах аз.
— Да, Джак. Цялостен молекулен монтаж. Работим вече няколко седмици.
— Не знаех, че Джулия се интересува от тия неща. — С дипломата й по психология, винаги я бях смятал за ориентирана към хората.