Обаждаше се Джулия.
— Здрасти, скъпи.
— Здрасти, Джулия. Как си? — Чувах постоянното бръмчене на някаква машина. Сигурно вакуумната помпа на електронния микроскоп. В нейната лаборатория имаше няколко скенерни електронни микроскопа.
— Какво правиш? — попита тя.
— Купувам подложки за хранене.
— Къде?
— В „Крейт енд Баръл“.
Джулия се засмя.
— Ти единственият мъж там ли си?
— Не.
— Е, това е добре. — Усещах, че разговорът изобщо не я интересува. Мислеше си за нещо друго. — Виж, Джак, исках да ти кажа, че страшно съжалявам, обаче довечера пак ще закъснея.
— Аха. — Продавачката се върна с още няколко жълти подложки. Без да отделям мобифона от ухото си, аз й дадох знак да се приближи. Вдигнах три пръста и тя остави пред мен три подложки. — Наред ли е всичко? — попитах Джулия.
— Да, шантаво, както обикновено. Днес правим сателитна демонстрация за инвеститорите в Азия и Европа и имаме проблеми със системата, защото ни пратиха една видеокола… уф, какво ли те занимавам, ще се забавим два часа, скъпи. А може и повече. Ще се прибера най-рано в осем. Нали ще нахраниш децата и ще ги сложиш да си легнат?
— Няма проблем — отвърнах аз.
И наистина нямаше. Бях свикнал. Напоследък Джулия работеше до късно. Почти всяка вечер се прибираше след като децата бяха заспали. „Займос Текнолоджи“, компанията, в която работеше, се опитваше да събере нов капитал за рискови инвестиции — двайсет милиона долара — и служителите бяха подложени на огромно напрежение. Особено откакто разработваха технология в областта, която компанията наричаше „молекулярно производство“, но която повечето хора наричаха „нанотехнология“. Напоследък нанотехнологията не беше особено любима на инвеститорите. През последните десет години прекалено много инвеститори се бяха опарили с продукти, които така и не напускаха лабораторията. Инвеститорите смятаха нанотехнологията за голи обещания и никаква продукция.
Не че трябваше да го обяснявам на Джулия — самата тя бе работила в две инвеститорски фирми. След като завърши детска психология, Джулия специализира „технологично разработване“ и помагаше на компании, които се занимаваха с нови технологии, да започнат производство. (Шегуваше се, че продължава да е детска психоложка.) Накрая престана да консултира фирми и постъпи на щат в една от тях. Вече беше вицепрезидент на „Займос“.
Джулия казваше, че „Займос“ е постигнал известни успехи и че решително е изпреварил другите в тази област. Твърдеше, че им оставали броени дни до създаването на прототипен търговски продукт. Обаче аз не бях толкова сигурен.
— Виж, Джак, искам да те предупредя, че Ерик ще се разстрои — гузно рече тя.
— Защо?
— Ами, казах му, че ще дойда на мача.
— Защо, Джулия? Нали сме говорили за такива обещания. Няма да успееш. Мачът е в три часа. Защо си му обещала?
— Мислех, че ще успея.
Въздъхнах. Това бе признак на нейната обич, казах си.
— Добре. Не се безпокой, скъпа. Ще се оправя с него.
— Благодаря. А, Джак? За подложките. Вземи каквито искаш, само не жълти.
И затвори.
За вечеря приготвих спагети, защото всички ги обичахме. В осем малките вече спяха, а Никол си дописваше домашното. Тя бе на дванайсет и трябваше да си ляга в десет, въпреки че не искаше приятелите й да го знаят.
Най-малката, Аманда, беше само на девет месеца. Започваше да пълзи навсякъде и се изправяше, като се държеше с ръце. Ерик бе осемгодишен и играеше футбол през цялото време, когато не се обличаше като рицар и не гонеше по-голямата си сестра из къщи с пластмасов меч.