Никол преживяваше свенлив етап от живота си, а Ерик най-много обичаше да грабне сутиена й, да обикаля тичешком къщата и да крещи: „Ники носи сутие-е-н! Ники носи сутие-е-н!“, докато самата тя, прекалено горда, за да го гони, скърцаше със зъби и викаше: „Татко! Той пак ме ядосва! Татко!“ И аз се хвърлях по дирите на Ерик и му нареждах да не пипа вещите на сестра си.
Ето такъв беше станал животът ми. Отначало, след като изгубих работата си в „МедияТроникс“, ми бе интересно да се занимавам със съперничеството между брат и сестра. И често ми се струваше, че това не е по-различно от предишната ми служба.
В „МедияТроникс“ бях шеф на програмен отдел и ръководех група талантливи млади компютърни програмисти. На четирийсет години самият аз бях прекалено възрастен за програмист — писането на кодове е младежка работа. Така че командвах тайфата на цял работен ден — подобно на повечето програмисти от Силициевата долина, моите хора като че ли преживяваха вечна криза със смачкани поршета, изневери, неуспешни любовни връзки, родителски кавги и реакции на дрога, всичко това на фона на адски напрегнато работно време с денонощни маратони, поддържани с каси диетична кола и чипс.
Обаче работата в тази свръхмодерна област беше вълнуваща. Пишехме така наречените „програми за разпределена обработка“. Това са програми, които симулират биологични процеси, като създават виртуални агенти в компютъра и ги оставят да решават реални проблеми. Звучи странно, но действа. Например една от нашите програми управляваше трафика на голяма телефонна мрежа, като се основаваше на способността на мравките да откриват най-късия път до храната. Други програми използваха за модел поведението на термитите, роящите се пчели и дебнещите плячка лъвове.
Беше забавно и сигурно още щях да работя там, ако не бях поел извънредни задължения. През последните няколко месеца във фирмата ме натовариха с охраната на мястото на дотогавашния външен технически консултант, който две години се бе занимавал с това, ала не беше успял да забележи кражбата на фирмен изходен код, докато той не се появи в програма, разпространявана в Тайван. Всъщност беше откраднат изходен код на моя отдел — софтуер за разпределена обработка.
Знаехме, че е същият код, защото великденските яйца не бяха променени. Програмистите винаги влагат великденски яйца в кодовете си, въпреки че нямат друга функция, освен за забавление. Тайванската компания не ги беше променила и самият код бе непокътнат. И комбинацията от клавишите алт-шифт-М-9 отваряше прозорец с датата на женитбата на един от нашите програмисти. Чиста кражба.
Дадохме ги под съд естествено, обаче Дон Грос, шефът на компанията, искаше да се подсигури, че случаят няма да се повтори. Затова ме натовари с охраната, пък и аз бях достатъчно бесен от кражбата, за да приема. Длъжността беше нещатна и пак ръководех отдела. Първата ми работа като отговорник по охраната бе да установя наблюдение над работните места. В това нямаше нищо нередно — в последно време осемдесет процента от компаниите следят какво вършат служителите им на терминалите. Има няколко начина: видео-контрол, запис на ударите на клавиши или търсене на ключови думи в имейлите.
Дон Грос беше кораво момче, бивш морски пехотинец, напълно запазил войнишкия си стил. Когато му съобщих за новата система, той попита:
— Нали не следиш моя терминал?
— Не, разбира се — отвърнах аз.
Всъщност бях написал програмите така, че да наблюдават всички компютри в компанията, включително неговия. И именно по този начин след две седмици научих, че има връзка с една от счетоводителките и че й е отпуснал служебна кола. Отидох при него и му казах, че според свързаните със счетоводителката Джийн имейли, изглежда, неизвестно лице има връзка с нея и тя може би получава привилегии, каквито не й се полагат. Прибавих, че нямам представа кой е този човек, но че ако продължава да използва имейл, скоро ще открия.
Предполагах, че Дон ще схване намека. Така и стана. Само че той просто прати уличаващ имейл от дома си, без да съзнава, че всичко минава през сървъра на компанията и съответно през мен. Така установих, че той „преоценява“ софтуер за чуждестранни дистрибутори и получава големи „консултантски хонорари“ в сметка на Каймановите острови. Това очевидно не беше законно и не можех да си затворя очите. Обърнах се към адвоката си Гари Мардър, който ме посъветва да напусна.
— Да напусна ли? — попитах аз.