— Да, по-добре е.
После влезе в стаята на Ерик, взе геймбоя от завивката и ме изгледа намръщено. Леко раздразнен, свих рамене. Знаех, че Ерик си играе в леглото, но в това време трябваше да приспивам бебето. Струваше ми се, че Джулия трябва да проявява повече разбиране.
Накрая отиде в стаята на Никол. Голямата ни дъщеря седеше пред лаптопа си, но когато майка й влезе, затвори капака.
— Здрасти, мамо.
— Трябва да си лягаш.
— Още не, мамо.
— Ами домашното?
— Написах го.
— Тогава защо не си в леглото?
— Защото…
— Не искам цяла нощ да си приказваш с приятелите си по компютъра.
— Мамо… — измъчено рече Никол.
— Всеки ден се виждате в училище, това би трябвало да ви стига.
— Мамо…
— Не поглеждай баща си. Вече ни е ясно, че ще изпълни всяко твое желание. Сега аз разговарям с теб.
Тя въздъхна.
— Знам, мамо.
Този род взаимоотношения започваха да стават обичайни за Никол и Джулия. Предполагам, че е нормално за тази възраст, но реших, че се налага да се намеся. Прегърнах жена си през рамо.
— Вече за всички ни е късно. Искаш ли чай?
— Не се намесвай, Джак.
— Не се намесвам, само…
— Намесваш се. Аз разговарям с Никол и ти се намесваш, както винаги.
— Нали се разбрахме да стои до десет, скъпа, не разбирам…
— Но като си свърши домашното, трябва да си легне.
— Уговорката не беше такава.
— Не искам денонощно да виси на компютъра.
— Тя не виси денонощно на компютъра, Джулия.
Никол избухна в сълзи и скочи.
— Ти винаги ми се караш! Мразя те! — После се втурна в банята и затръшна вратата. Трясъкът събуди бебето и то се разплака.
Джулия се обърна към мен.
— Ако обичаш, остави ме сама да се справя с проблема, Джак.
И аз отвърнах:
— Права си. Извинявай. Права си.
Всъщност изобщо не смятах така. Все повече възприемах тази къща като свой дом и децата — като свои деца. Джулия нахлуваше в моя дом, при това късно вечерта, когато бях постигнал пълно спокойствие, както ми харесваше и както трябваше да е. А тя вдигаше пара.
Изобщо не смятах, че е права. Смятах, че греши.
И през последните няколко седмици бях забелязал, че тези случаи зачестяват. Отначало си мислех, че причината е в редовните отсъствия на Джулия. После реших, че тя налага авторитета си, че се опитва да възстанови властта си над дома, която беше преминала в мои ръце. След това ми се струваше, че просто е уморена или под огромно напрежение в службата.
Но напоследък съзнавах, че търся оправдания за поведението й. Джулия се променяше. Беше различна, някак по-скована, по-сурова.
Бебето се дереше. Вдигнах го от креватчето, прегърнах го и в същото време прокарах показалец по памперса, за да проверя дали е влажен. Влажен беше. Оставих детето на плота за повиване и то пак се разплака, докато не разклатих любимата му дрънкалка и не я пъхнах в ръчичката му. Дъщеричката ми млъкна и ме остави да сваля мокрия памперс, без много да рита.
— Аз ще я преповия — каза Джулия.
— Ще се оправя.
— Аз я събудих, редно е аз да я преповия.
— Наистина, скъпа, не се безпокой.
Тя постави ръка на рамото ми и ме целуна по тила.
— Извинявай, че съм такава глупачка. Страшно съм уморена. Не знам какво ми стана. Дай аз да преповия бебето, и без това не го виждам често.
— Добре — отстъпих аз и се отдръпнах.
— Здрасти, котенце — каза Джулия и погали бебето под брадичката. — Как е мъничкото ми писенце? — Цялото това внимание накара детето да изпусне дрънкалката, отново да се разплаче и да се замята по плота. Джулия не разбра, че причината е липсващата дрънкалка, започна да му гука и се опита да му сложи чистия памперс, обаче бебето риташе и пищеше. — Престани, Аманда!
— Напоследък е така — обадих се аз. Което си бе истина. Аманда навлизаше в стадий, в който активно се съпротивляваше на преповиването. И риташе доста силно.
— Трябва да престане… Престани!
Бебето се разплака още по-силно и се опита да се завърти настрани. Едната лепенка се разлепи и памперсът се изхлузи. Аманда се приближаваше към ръба на плота. Джулия грубо я дръпна обратно. Детето продължаваше да рита.