Ако Виктор е буден, когато тя се прибере, и ако му смени превръзката, няма ли по този начин да признае, че Сак не се справя достатъчно добре? Дали не трябва да е по-твърда? Да беше казала, че татко му ще смени превръзката и после да отива да си ляга? Точка по въпроса.
Да не му дава алтернативи.
Да откаже да я сменя.
Да, може би.
В най-добрия случай Виктор вече ще спи, когато тя се прибере, и така ще избегне проблема, помисли си Клара и зави към паркинга.
В квадратния вътрешен двор имаше шест места. Две бяха собственост на „Подкрепа за образованието“. В момента нейното синьо поло в ъгъла беше единствената кола.
Клара спря.
Беше тъмно.
По-тъмно от обикновено.
Наоколо имаше само бизнес и административни сгради и в този час не светеше и нито един прозорец. Така беше винаги, но тази вечер и външните лампи бяха изгасени. Клара не знаеше къде са копчетата им, но някой явно ги беше натиснал по погрешка.
Само че не беше станало така, разбра тя, докато вървеше към колата и очите й бавно привикваха с тъмнината. Пред най-близката до нейния автомобил стена се търкаляха парчета стъкло.
Лампата беше счупена.
Или може би някак се беше откачила и беше паднала на земята? Но не, щом и двете крушки не светеха, най-вероятно някой се е забавлявал да руши. Макар Клара още да се имаше за млада, усети, че си казва: „Хлапашка им работа!“. Може би просто така й се искаше да мисли. Че вандалщината и неприличното поведение се дължат на определена незрялост. Примерите от всички кръгове на обществото обаче все по-ясно сочеха, че не е така.
Тя извади ключа от джоба си. Полото мигна два пъти и огледалата за обратно виждане се плъзнаха на място с тихо бръмчене. Тъкмо щеше да хване ледената дръжка, когато изведнъж наостри уши и по цялото й тяло пробяга неприятна тръпка.
Тихи стъпки зад гърба й.
Не беше сама.
За миг зърна в страничния прозорец да се отразява тъмен силует.
Изкривен. Голям. Близък.
Без да мисли, бързо отстъпи встрани и се завъртя. Вместо да застане точно зад нея, тъмният силует се озова встрани от нея, до колата. Тя мерна черна качулка и скрито лице, преди звукът да я стресне, висок и пронизителен.
Като сирена.
Минаха няколко секунди, докато Клара осъзнае, че това е собственият й писък.
Силуетът до нея сякаш се поотдръпна. Но това вдъхна сили на Клара.
Дори не й хрумна да бяга, да се маха оттук.
Щеше да се защитава.
На всяка цена.
Някъде от подсъзнанието й изплува информацията, която беше чувала — при евентуална атака да се съпротивляваш колкото е възможно. Това и направи. Удряше и риташе. Размахваше ръце и крака. Отблъскваше тялото на нападателя. Силно. Пак и пак. Сляпо и бясно. И не спираше да пищи.
Клара не знаеше колко време продължи, навярно няколко секунди, макар да й се струваше много повече, но изведнъж видя нападателят да отстъпва няколко крачки и после да бяга към изхода и наляво по „Онгкварнсгатан“.
Клара не помръдваше. Дишаше тежко. Помисли си, че нещо в гърлото й се е скъсало от толкова пищене, след това силите я напуснаха и тя се свлече на земята; дори не забеляза студа и влагата, които незабавно проникнаха през панталоните й. От гърлото й се изтръгна тих хленч. Взираше се в празното пространство. Погледът й падна върху малък продълговат предмет на асфалта точно до колата.
Спринцовка, пълна с някаква течност.
Мислел е да я упои.
Да я упои и да я изнасили.
Също като Ида.
Дали „Риксмурд“ й липсваше?
Ваня осъзна, че напоследък си задава този въпрос доста често. Както сега — докато си правеше чай в кухнята на малкия двустаен апартамент на „Норбювеген“, който беше пренаела от колега в Упсала. За една година като за начало, докато той беше в Хага за съвместна работа с Европейския съюз срещу трафика на хора. Петдесет и два квадрата, в които нямаше и една мебел или друга вещ, с която тя самата би обзавела или украсила дома си, освен може би телевизора, който заемаше голяма част от стената срещу стария черен кожен диван. Но като наемаш мебелирано жилище, няма как. Ваня щеше да изтърпи една година. Ако останеше по-дълго, щеше да си намери нещо друго. Собствен апартамент.
Дали „Риксмурд“ й липсваше, питаше се тя, докато вадеше торбичката чай от чашата с картинка от „Междузвездни войни“ и я хвърляше в мивката.
Не отделът като такъв, не и самата работа. Това, което вършеше в Упсала, беше не по-малко интересно, но й липсваха колегите. Сега, след като прекара няколко месеца далеч от тях, осъзна, че са й по-скоро приятели, отколкото хора, с които работи на едно място. Може би единствените й приятели.