Настаниха се около масата и двамина слуги веднага се спуснаха да им поднесат студени халби бира и парченца печено върху маруля и кълцан лук. Сели помоли за медни ножове. Веднага щом слугите се оттеглиха, Белет се наклони по-близо. По лицето му се стичаха капчици пот.
— Господарю Амеротке, цял живот ще ви бъда благодарен. Всеки ден ще се моля за вас! — хвана здраво ръката на Сели: — Ако първото ни дете е син, ще го кръстим на вас. Ще донеса благовония и дарове в храма на Маат. Щедростта и добрината ви завинаги ме направиха ваш слуга…
Амеротке махна с ръка.
— Ти си свободен човек — отговори той тихо. — Изтърпял си наказанието си и си дал клетва — усмихна се и добави: — Ще станеш прочут дърводелец и ще имаш много деца. Не искам да бъда груб, но ме очаква много работа…
— Добре тогава — каза Белет и отпи от бирата си, после обърса устни. — Господарю, идвам от селото на „носорозите“, където повечето от безносите, осъдени да живеят там, вместо да пречистят душата си, са стаили горчивина в сърцата си. Те са обезобразени и лишени от свобода, отритнати от богове и от хора. Затова не принасят жертва на никой бог, освен на Сет, убиеца, или на Мерецегер, отмъстителната богиня змия. Дори и да не са били, там те стават престъпници. От време на време закриват лицето си с маска и нападат самотни пътешественици, че даже и войници на фараона. А понякога при нас идват разни хора — чужденци или тиванци, които искат да наемат хора като мен, осъдени престъпници, за да им свършат някоя работа. Така преди десетина дни по тъмно при мен дойдоха двама маскирани мъже. Поканих ги да влязат, но те отказаха. Казаха ми само, че на другия ден след мръкване трябва да отида до Сборището на хиените…
— И ти отиде? Защо не им отказа? — попита Амеротке.
Белет наведе глава, а Сели сграбчи ръката му и извика:
— Той съжаляваше, господарю, беше отчаян и се нуждаеше от пари…
— Среброто ми трябваше, за да мога да се оженя за Сели… — въздъхна младежът. — Запознах се с нея, когато баща й донесе в работилницата ми разни сандъци с повредени ключалки. За да спечеля благоволението му, трябваше…
— Добре, добре, разкажи ми какво стана на Сборището на хиените? — прекъсна го Амеротке.
— Това е на около километър и половина от селото, каменист пущинак, където погребваме мъртвите. Има доста пещери. Двамата маскирани ме чакаха там и ме заведоха в един скален процеп. Сложиха парцал на очите ми и влязохме по-навътре. Тогава осъзнах, че щом взимат толкова предохранителни мерки, явно работата е дебела. Накараха ме да седна. Бяха запалили огън и миришеше на камилски изпражнения. Дадоха ми храна и вода. Спомням си, че чашата беше счупена в единия край. Известно време никой не отрони дума. После се чуха стъпки и към нас се присъедини трети човек. Новодошлият със сигурност не беше тукашен. Говореше по-различно, а и миризмата му беше по-особена. Не си каза името, а направо започна да хвали семейството ми, работата ми и най-вече сложните ключалки, които умея да правя, и онези, които мога да отключвам.
— Какво искаше от теб този човек? — попита Амеротке.
— Попита ме дали все още притежавам инструментите на баща си, длетата и чуковете и дали умея добре да ги използвам. След това рече, че лесно мога да стана много богат…
— Разпозна ли гласа му?
— Не, господарю. Приличаше на вятъра в пустинята, груб и заплашителен. Попитах какво точно трябва да направя, а той се засмя и отвърна, че трябва да ида на място, където малко хора са били, но че когато свърша, ще бъда по-богат от мнозина други. Обадих се, че сигурно работата е твърде опасна, но той ми отговори, че целият живот е опасен — Белет отпи от халбата си. — Не знаех какво да правя. От наказанието ми до сега винаги съм спазвал закона, държах се настрана от неприятностите и хората, които ги създават, а откакто срещнах Сели, единствената ми мечта беше да получа опрощение и да я направя своя жена, но за тази цел ми трябваха пари…
Амеротке доближи студената халба бира до горещата си буза. Мъжът, с когото се бе срещнал Белет, несъмнено е имал нещо лошо наум. Дали вече е изпълнил намеренията си? Обърна се към слугата си: