— Шуфой, кажи ми защо непознати хора ще си направят труда да ходят чак в селото на „носорозите“, за да намерят добър ключар?
— Ключар и престъпник, господарю.
— Кражба? — попита Амеротке. — Но къде? Къщи те на богатите търговци се пазят много зорко…
Белет се намеси:
— Мъжът рече, че там, където трябвало да ида, нямало да има пазачи.
— Нямало да има пазачи! — първата мисъл на Амеротке бе за Града на мъртвите отвъд Нил, където някои гробници бяха пълни със скъпоценности. — Грабители на гробове? — попита той.
Белет изглеждаше засрамен:
— И аз така си помислих, но онзи ми се изсмя и отвърна, че никога не би паднал толкова ниско. После добави, че малко хора знаят къде се намира въпросното място, и трябва веднага да реша в крайна сметка с тях ли съм или не. Казах му, че ще трябва да си помисля, а той ми даде два дни срок за отговор…
В предната част на двора се разнесе глъч и всички погледи се обърнаха натам. Беше пристигнал разказвачът пътешественик.
— Достатъчно говорих — извика разказвачът. — Гърлото ми пресъхна…
Веднага цял рояк слуги се запрепъваха да му прислужват. Шуфой го гледаше със завист.
— Ще ми се и аз да можех да разказвам такива истории…
— Можеш — каза му Амеротке. — Само че никой не ти вярва. И какво стана, Белет!
— Два дни по-късно след залез-слънце отново ме заведоха със завързани очи при Сборището на хиените. Мъжът ме чакаше. Помолих го да ми разкрие повече подробности от плана, но той ме сряза и аз отказах. Мислех си, че вече всичко е свършило, но изведнъж почувствах, че по крака ми лази змия. Някакъв глас ме попита дали я усещам. Разбира се, че я усещах. Предупреди ме да си мълча за това, което са искали от мен. Господарю, отвърнах му: как мога да кажа на някого нещо, което всъщност не знам. Той се изсмя и рече, че съм глупак. Можело и да са ми отрязали носа, но за ушите и за езика ми все още не било късно. Заклех се, че устните ми няма да отронят нито дума. После ме изведоха от пещерата и ме върнаха в селото.
— А дали са се свързали с някой друг ключар? — попита Амеротке.
Белет поклати глава.
— Не мисля.
— А защо ми казваш всичко това сега?
— Защото аз случайно научих — отговори Сели. Досега беше седяла прегърбена с посърнало лице и слушаше признанието на съпруга си. — Накарах го — усмихна се тя. — Съвестта му трябва да е чиста. Иначе няма да се оженим.
— И смятате, че това е сериозно? Че някой планира коварен обир? Може би на някой храм?
— Славата на Анубис — намеси се Шуфой. — Свещеният аметист е бил откраднат.
Амеротке поклати глава:
— Не, не биха влезли в храма на Анубис. Жреците неотлъчно го охраняват, а сега, заради митанийците, сигурен съм, наоколо има и доста от царската стража. Не, едва ли става дума за Славата на Анубис. Пак се питам защо този важен крадец ще ходи чак до селото на „носорозите“ за ключар? Явно планира нещо, за което колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Ами ако кражбата не е тук, в Тива… — Амеротке се почеса по челото. — В сребърните мини…?
— Господарю! — Асурал ги беше открил и сега гледаше яростно. Очевидно търпението на фараоновите вестоносци се бе изчерпало.
Амеротке благодари на Белет и стана:
— Ако разбереш още нещо, веднага ела да ми кажеш! — и стисна ръката му. — Бъдете щастливи.
После тръгна покорно след началника на храмовата стража. Върнаха се на малката уличка и Шуфой ги догони. Съдията спря и сложи ръка на рамото на Асурал:
— Ако съм крадец и искам да стана по-богат и от най-смелите си мечти, какво би трябвало да ограбя?
Асурал сви рамене.
— Някоя заможна къща в Тива?
Амеротке си помисли, че собствената му къща е идеална плячка — голяма, на усамотено място, без много пазачи… Норфрет непрестанно го караше да наеме повече стража. Но защо за ограбване на къща като неговата ще им трябва толкова изкусен ключар? Потупа Шуфой по рамото и рече:
— Изслушах Белет, но в момента сведенията му не ми вършат почти никаква работа. Да вървим, чакат ни…
В градината разказвачът пътешественик се усмихваше, говореше със слугите, отпиваше от халба бира и флиртуваше с девойките. От време на време хвърляше по един поглед към масата на Белет и Сели, които, сключили ръце и привели глава един до друг, бяха унесени в планове за бъдещето. Разказвачът ги наблюдаваше внимателно. Бяха дребни риби, не го интересуваха, обаче бяха разговаряли с Амеротке, върховния съдия от Залата на двете истини, а за това непременно трябваше да разкаже на господаря си.