По-късно същия ден в Оазиса на палмите насред Червените земи на изток от Тива Тушрата — царят на Митани, се къпеше в едно езерце, заобиколено от палми. Шляпаше водата с длани като дете. Робите и слугите стояха край брега на езерцето и следяха всяко негово движение. Царят легна по гръб и се отпусна във водата, така че слугите да виждат белезите, които техният войнствен цар бе получил, докато бе защитавал и разширявал империята си. Тушрата се вгледа в ясното синьо небе, в което бавно кръжеше един лешояд. Предсказание за бъдещето? Обърна се към писаря и попита:
— Как египтяните наричат лешоядите?
— „Кокошките на фараона“ — отговори младежът, Тушрата затвори очи. Спомни си неотдавнашната битка с египтяните на север, при делтата: лешоядите, които се събираха в гъсто черно ято като мухи на конски труп…
— Ще ловувате ли тази вечер, господарю? — прекъсна спомените му главният коняр.
Тушрата вдигна ръка за тишина. „Ако отида на лов, мислеше си той, въобще няма да е за газели или антилопи.“ Придърпа черната си брада. „Ще си уловя една млада яребица, една млада царица.“ Как само му се искаше да мине с оголен меч през Тива и да я превърне в море от пламъци. Да ограби храмовете, да изравни дворците и къщите със земята, да сложи ръка на несметните богатства в тайнствената гробница на Тутмос I. Ще залови Сененмут. О, да! Ще го разчекне или ще го хвърли в пустинята за плячка на лъвовете и хиените. А красавицата Хатусу ще заведе в харема си и ще й покаже кой е господарят!
Тушрата гневно изплиска вода и сепна слугите. И всичко това заради онова поражение! Целият му свят се обърна с главата надолу. Всеки клан и всяко племе, всяка къща и всяко семейство в царството му бяха дали жертва. Ранените и осакатените сякаш бяха повече от читавите. Митанийските оръжия и колесници сега се въргаляха из северната пустиня или пък се показваха като бойни трофеи в храмовете и в богаташките домове на Египет. Преди да тръгне за Оазиса на палмите, Тушрата слезе в дълбоките подземия на собствения си дворец и дълго гледа празните ракли, сандъци и ковчежета на царската хазна. Съкровищницата му бе изчерпана — за оръжие, провизии и наемници. Всуе! Новината за победата на Египет сякаш вече се бе разнесла отвъд Безкрайната зелена вода, чак до дивите племена на север от Ханаан. О, Тушрата жадуваше отмъщение. Копнееше да събере генералите си и да тръгне на бой, но добре осъзнаваше, че точно сега не би могъл да постигне победа — държавата му бе твърде слаба да защити даже собствените си граници.
Погледна във водата. Макар и толкова млада, царицата на египтяните се бе оказала по-хитра и по-опасна от кобра. От собствен опит Тушрата знаеше, че за да спечелиш и да задържиш трона в едно царство, не са достатъчни само мъдрост и воински качества. Преди да сложи на главата си короната на Митани, той бе убил трима от полубратята си и няколко от другите по-сериозни претенденти за престола. Доверяваше се само на Уанеф — негова заварена сестра, главен съветник, любовница и помощница.
— Бъди търпелив! — рече му тя. — Отложи отмъщението си! Остави Египет да се угои, да се замогне и да се отдаде на мързел. Дотогава събирай сили и чакай. Нападни в най-неочаквания момент и Египет ще бъде твой, а Хатусу — държанка в харема ти. Но засега се просни на земята, кланяй се, целувай земята под краката й. Обещай й всичко!
Тушрата се съгласи с неохота. Страната му се нуждаеше от мир, търговците искаха безопасни пътища и отворени граници. Прие предложението на Хатусу за мир, но условията се оказаха унизителни. Затова изпрати в столицата на египтяните именно вярната Уанеф. Знаеше, че е хитра като лисица — ще се измъква, ще протестира и ще спори, докато спечели време и успее да смекчи някои от клаузите на договора. А и този неин хитър план!
Предишната нощ му бе разказала нещо невероятно: за Синухе Пътешественика и за неговите подробни карти на търговските пътища през Червените земи до Куш4 и до Пунт, а също за описанията на плаването му през Безкрайната зелена вода. Тушрата я изслуша, но чудесата не свършваха с това. Уанеф му каза, че в храма на Анубис се пази един огромен аметист, свещен за цял Египет, гордост на царицата.
— Какво би дал, за да го държиш в ръцете си, Тушрата? — лукаво попита Уанеф, докато го целуваше по ухото.
— Но те ще се досетят! — изпъшка той. — Хатусу ще иска да си отмъсти…
— Не, ако няма как да го докаже — отвърна коварната му сестра.