— Убиецът може да е влязъл през прозореца — настоя Менсу.
Амеротке отиде и огледа перваза на прозореца, но не успя да открие следи от влизане или излизане. Затвори капаците и залости отново дървените резета.
— Когато влязохме в стаята — обади се Мареб, — със сигурност прозорците бяха залостени…
— Дори и да установим как е влязъл убиецът — намеси се Уанеф, — остава чудно как мъж като Снерфу се е оставил да бъде отровен, без да извика за помощ и без всякаква съпротива?
— Ще трябва да изчакаме доклада на лекаря — отговори Амеротке. Взе чашата от виното и купата и ги набута в ръцете на Уени: — Занеси ги долу на лекаря. Кажи му да ги изследва и лично да ми докладва! — после се приближи до Уанеф и каза: — Моите съболезнования…
— За какво? — попита тя рязко. — Снерфу не ми беше роднина, но беше добър воин и доверен човек на Тушрата…
— Той искаше ли мир с нас? — настоя Амеротке.
— Той беше пратеник. Останалото няма значение. И ако сте намислили да изкарате, че някой от нас е замесен в убийството на Снерфу, грешно сте си направили сметката…
Съдията пристъпи напред:
— Не съм обвинил никого. Ако искате истината, ще трябва да отговаряте на въпросите ми. Кажете, имаше ли някакви недоразумения между вас? — Уанеф погледна към Менсу и Хунро, после поклати глава. Амеротке продължи: — Значи Снерфу е бил ваш приятел?
— Беше митаниец — заяви Хунро.
— Между вас имало ли е кръвна вражда? — настоя съдията.
Отново поклащане на глава. Менсу изсумтя:
— Вражда — не, но не всички митанийци искат мир с Египет…
— А Снерфу?
— Вече ви отговорихме, Амеротке.
— Предлагам — намеси се Сененмут — да прекратим срещата за днес. Амеротке, ще се наложи да останеш в храма на Анубис. За теб и слугите ти ще бъдат приготвени стаи.
Той отвори вратата и подкани с жест пратениците да се оттеглят. Уанеф стана първа, поклони се и напусна стаята, следвана от придружителите си.
Везирът се обърна към Мареб:
— Не бива да споделяш с никого това, което се случи в тази стая!
— Разбира се, господарю!
Сененмут въздъхна, а на широкото му лице бе изписана загриженост. Опря се на вратата и забарабани с пръсти по бедрото си.
— Дали митанийците не се избиват един друг? — попита.
— Невъзможно! — възкликна Мареб. — Тук идват само египтяни…
— Тогава кой? Скъпи ми, Амеротке, ти и преди си вървял по този път. Сянката на Сет, убиецът, е надвиснала над храма…
— Да — каза Амеротке и завърши изречението му, — и без съмнение ще убие отново!
Сененмут излезе, следван от Мареб. Амеротке се загледа в резето на вратата. Странно наистина как всички мистерии, с които се сблъскваше, неизменно имаха нещо общо с врати и ключалки. Кражбата на аметиста, убийството на Снерфу… Да! Онзи странен разговор с Белет в гостилницата. Дали пък нямаше нещо общо? Бяха ли свързани всички тези случаи в някаква обща нишка? Или всеки бе различен, случаен. Дали щеше да успее да проникне в мисълта на човека, виновен за всичко това?
Пета глава
Анубис — откривател на балсамирането
Лекарят придърпа мрежестия воал върху тялото на Снерфу. Амеротке от часове чакаше да говори с него — навън слънцето вече залязваше и жреците на Анубис подготвяха вечерното жертвоприношение. Из храма звучеше песента на хесетките:
— Неговата слава я няма — отбеляза лекарят сухо. Отпрати помощника си и добави: — Богът е недоволен от нас!
Подръпна Амеротке за лакътя и го заведе в малка ниша, отрупана с кани и буркани. Предложи му единствения стол, а самият той седна на ъгъла на масата.
— Какво мислите? — попита го Амеротке. — Искам да кажа за Славата на Анубис… — добави бързо.