Сбръчканото лице на лекаря стана още по-кисело.
— Господарю, аз работя тук още от дете. Камъкът беше голямо съкровище за храма. Никой не знае откъде е дошъл. Казват, че бил част от скала, която паднала от небето. Затова са тези слухове, че сам богът е дошъл и си го е взел… Но аз мисля, че това е дело на митанийците…
— А за смъртта на Снерфу какво ще ми кажете?
— Бил е отровен. Но виното и гроздето са чисти. Не знам как му е била дадена отровата, но знам, че има отрови, които могат да убият, като се просмучат в кожата… или пък като ги вдишаш. Има и такива, които могат да бъдат вкарани през ухото. Някои действат много бавно: дни, седмици, дори месеци. Други поразяват с бързината на стрела. Никой досега не е правил пълен опис на отровите: от змии, насекоми, растения…
— А това е само половината от проблема, нали? — прекъсна го Амеротке. — Снерфу е бил доста як, добре сложен, истински воин. Няма да си лежи просто така и да остави някой да го убие. Ще се съпротивява, ще се бори, ще вика, ще избяга навън. Обаче нищо подобно не се е случило… — Амеротке хвана лекаря за кокалестото му рамо и го стисна леко. — Благодаря ви за сведенията. Ако откриете още нещо, не се колебайте да ми съобщите!
Съдията отвори вратата и излезе навън. С настъпващата вечер сенките се удължаваха. Беше прохладно и из въздуха се носеха апетитната миризма на печено месо и ароматът на храмовите благовония.
— Господарю? — гласът на Шуфой го стресна. Джуджето стоеше със слънчобран в едната ръка и с обемиста кожена торба в другата. Около устата му имаше следи от трохи, а дъхът му лъхаше на вино. Иззад него се появи някаква танцьорка, наметната само с тънка роба около раменете. Намазаната й с масла перука беше леко килната, а тушът около очите й беше размазан.
Амеротке се засмя, врътна глава и се отдалечи по посока на кучкарника. Шуфой припряно отпрати танцьорката и забърза да настигне господаря си.
— Господарю, чаках толкова дълго… Просто бях самотен, а тя беше… хм… много приятна… Ама къде отиваме?
Съдията го потупа опрощаващо по рамото и отвърна:
— Да видим едни кучета.
Прекосиха градините на храма, минаха покрай складовете и житниците. Слънцето бързо залязваше. Амеротке забеляза, че към тях се приближава вестоносецът на Хатусу, Мареб.
— Господарю Амеротке! Господарят Сененмут се отправи към Дома на милион години, за да докладва на божествения фараон. Вашите стаи са готови, можете да се настаните…
— Тази нощ ще си отида у дома — отговори съдията. — Трябва да видя съпругата и децата си, а после ще се върна.
Вестителят се поклони и се отдалечи. Шуфой го изпроводи с неприличен жест и измърмори:
— Не понасям вестители. Толкова са надути…
Амеротке го смушка и двамата продължиха отвъд градините, по дървения мост над един от напоителните канали от Нил. Повървяха още малко и иззад група дървета пред тях изникна огромната стена на кучкарника — вятърът довяваше до тях тежката миризма на животните и протяжния им лай. Масивните дървени врати, които водеха към кучетата, бяха подсилени с медни пластини. Сега бяха здраво заключени, а пред тях стояха двама въоръжени пазачи.
— Къде е главният кучкар? — попита властно Амеротке.
— Тук съм — обади се глас иззад портата. Един от стражите издърпа резето и отвътре се показа главният кучкар — беше загърнат в кучешки кожи, в едната ръка държеше остро копие, а през рамото му бе навит кожен камшик. Ръцете му бяха омазани с кръв. Усмихна се и се поклони. — Оказвате ми голяма чест, господарю. Искате да видите животните, така ли?
Амеротке с мъка прикри отново връхлетелия го ужас от възкръсналия спомен на детското си преживяване. Воят на зверовете смразяваше кръвта във вените му, но той си наложи да последва главния кучкар навътре в кучкарника. Минаха покрай оградата, изкачиха се по една стълба и се озоваха в нещо като наблюдателна кула. Шуфой вървеше след тях. Амеротке погледна надолу. Кучкарникът беше направен около отвесната каменна стена на хълма. В нея се различаваха няколко отвора на пещери, а пред тях бе оформено неголямо пространство, осеяно с редки храсти и няколко дървета.
— Тук сме в безопасност — обади се кучкарят. — Кучетата не могат да се изкатерят по стената, затова ги оставяме да си разхождат свободно. Сега са нахранени и си почиват вътре в пещерите. Само че там дори и аз не смея да влизам. Занасям им храната до оная пътека — кучкарят посочи мястото от вътрешната страна на портата — и им я хвърлям. Кучетата подушват месото, излизат и винаги се бият и се хапят, но за всяко си има порция… Гледайте! — от една пещера се появи огромно куче и се спусна надолу по хълма. Последваха го други. Амеротке почувства как потръпва от страх. Бяха черни като нощта, набити, с къси муцуни, широки челюсти, дълги изправени уши и навити опашки. Водачът им забеляза кучкаря и Амеротке и затича към тях. После седна и се загледа нагоре с раззината челюст. Съдията не можеше да отрони и дума от страх. — И са много умни — отбеляза главният кучкар. — Разчитат едно на друго. Съвсем диви са, защото е прекалено опасно да се опитвам да ги обучавам. Едно подхлъзване, един знак на слабост, една капка кръв, и веднага нападат… Подушват страха както кръвта. Освен това са вкусвали човешко и не биха се поколебали да го сторят пак… — той улови въпросителния поглед на Амеротке и добави: — Откакто съм тук, не е имало такива инциденти, но предишният кучкар ми разказа как някакъв пиян жрец се обзаложил, че ще влезе при животните и те няма да му сторят нищо… — изду бузи и издиша шумно. — После било невъзможно да се открие дори една костица от жреца…