— На свечеряване — отговори Тетики. — Веднага след залез-слънце, щом рогът изсвири…
— И какво става тогава?
— Аз придружавам жреца дотук — обясни Тетики. — Чукам на вратата и мъжът, чието дневно бдение е свършило, я отваря и излиза, а влиза жрецът за през нощта и аз затварям вратата…
— Момент, момент — прекъсна го Амеротке, — ами езерото? Как жрецът отвътре отваря вратата, без да е поставен мостът?
Тетики се ухили.
— Елате, господарю.
Капитанът го заведе до ръба на езерцето. Разкрачи крака напред, сякаш ходеше по водата, стъпи върху някаква невидима опора, хвана дръжката на вратата, после пристъпи обратно. Амеротке възкликна изненадано.
— Гениално! — прошепна той. Преди не беше забелязал, че малко под нивото на водата откъм страната на светилището има нещо като стъпало, боядисано в същия цвят като тъмнозелената вода на езерото.
— Жрецът застава на него — обясни Тетики. — Много е лесно. Вкарва ключа, отключва вратата и отстъпва назад. Тогава аз поставям моста — засмя се той. — Стъпалото би трябвало да е тайна, но повечето жреци знаят за него. Забележителното е това, че върху него може да стъпи само жрецът, който вече е вътре, но не и онзи, който иска да влезе. Дори и да се засили и да скочи. В нощта, когато беше убит Немрат, жрецът от деня отвори вратата и отстъпи. Аз поставих моста. Единият жрец излезе, а другият зае мястото му. Вдигнах моста и затръшнах вратата, като я придържах здраво, докато Немрат заключи отвътре, после извади ключа и започна бдението си.
— И си сигурен, че е била заключена? — настоя Амеротке.
— Мога да се закълна в това.
Съдията изгледа останалите.
— А Немрат къде държеше ключа?
— На връв около шията.
— Колко ключа има за тази врата?
— Само един — Тетики отиде до статуята, вдигна една възглавничка и донесе ключа на Амеротке. Беше дълъг тесен, изкусно гравиран меден ключ със зъбци от едната страна и глава във формата на чакал. — Ключалката е изкусно изработена — обясни той, — а ключът е много фино рязан и е много трудно да се направи копие.
— Значи Немрат е заключил вратата — Амеротке взе ключа, — пъхнал е ключа в пазвата си и е започнал бдението си? — Тетики потвърди с кимване. — А ти какво направи, Хети?
— Започнах бдението си.
— А ти? — обърна се Амеротке към Ита.
Очите й се присвиха в усмивка.
— Аз съм прислужница на бога, господарю. Моето задължение е да донеса храна и пиене на жреца пред светилището. Онази нощ донесох печена гъска, грозде и кана бира на Хети. Не забелязах нищо подозрително. Поговорихме си малко с Хети и после се върнах в кухнята.
Амеротке погледна Тетики и попита:
— Ти си обикалял галериите, нали? Колко пъти мина покрай това светилище?
Капитанът направи изненадана физиономия:
— Три-четири пъти, на всяка четвърт от нощта. Беше тихо. Видях Ита да носи храна. При едното ми минаване Хети беше буден, следващия път спеше. Нищо необичайно. На зазоряване доведох дневните жреци. Повторих ритуала и почуках на вратата, но не последва отговор. Почуках отново. Извиках Немрат по име. Помислих, че може да е припаднал. Пратих да доведат върховния жрец и пазачи на стражата, после разбихме вратата с една греда. Ключалката прещрака. Сложихме моста над езерото и влязохме в залата.
— И къде беше Немрат?
— Проснат до стената — обади се Хети и посочи мястото, където сега бяха възглавниците. — Камата стърчеше от гърдите му. Аз се спуснах към него. Беше мъртъв, а аметиста Славата на Анубис го нямаше — довърши той с треперещ глас.
Амеротке огледа светилището.
— А къде беше ключът?
— Все още висеше от връвта на гърдите на Немрат — отвърна жрецът.
— Кой присъстваше, когато разбихте вратата за пръв път?
— Върховният жрец, аз, други стражи и жреци. Господарят Сененмут също дойде.
Амеротке затвори очи. Убийството изглеждаше невъзможно и все пак…
— Хети! — извика той, без да се обръща, — някой доближавал ли се е до вратата по време на твоето бдение?
— Не, господарю.
— Напускал ли си входа отвън по някаква причина?
— Само веднъж, когато Ита донесе храната — засмя се той нервно. — Трябваше да се облекча.
Амеротке се обърна и се приближи до тях.
— А ти, Тетики, не забеляза ли нещо необичайно?