— Не, господарю, когато минах оттук, Хети беше на поста си, после беше заспал, след туй видях Ита да носи каната с бира, а после да се връща.
— Хети, ти си бил отвън. Чу ли сблъсъка вътре?
— Сигурно е трябвало, но не съм чул нищо.
Амеротке кимна:
— Свободни сте!
Когато излязоха, Шуфой надникна иззад вратата.
— Внимавай! Има вода… — извика Амеротке.
— Зная, господарю — ухили се джуджето.
— А какво друго знаеш?
— Нищо, но научих, че в нощта, когато е бил убит Немрат, не е имало никакъв шум. Хети въобще не е напускал поста си. Ита му е занесла храна от кухнята и се е върнала с празна кана. Това ми съобщиха слугите. Хети и Немрат са се разбирали добре. Хети е учен и двамата с Ита май са доста близки…
— А Немрат?
— Според слуховете бил доста похотлив и обичал да си похапва и пийва…
— Че кой жрец не обича! — Амеротке се изправи и внимателно пресече свещеното езеро. Застана в коридора и се обърна да погледне към залата.
— Кой го е направил, господарю?
— О, знам кой го е направил. Хети, Ита или Тетики. Един, двама или всички те са замесени, но как са го направили, само Анубис знае!
— А Белет? — попита Шуфой. — Покани ни с Пренхое на вечеря. Все още е разтревожен, господарю…
— Откри ли нещо ново? — попита съдията. Джуджето поклати глава. — Засега знам само, че е бил планиран някакъв обир. Трябвал им е ключар и са избрали Белет. Смятали са, че няма какво да губят…
— В място като храма на Анубис? — попита Шуфой. — Нали кражбата е била извършена тук…
Амеротке се загледа през вратата.
— Не — прошепна той и вдигна пръст. — Спомни си какво каза Белет: избраното място нямало пазачи. Не, кражбата на аметиста изисква много повече от ключар. За нея са нужни внимателен заговор и хитрост на змия…
Шеста глава
В египетското изкуство Анубис е представен или като чакал, или като мъж с глава на чакал
Амеротке и Шуфой пресичаха пазара. Джуджето тъжно си тананикаше любовна песен:
— Много хубава песен — подразни го Амеротке. — За онази танцьорка ли пееш?
— А, не… — смути се Шуфой. — Те, жените, са като пеперуди. Сутрин се раждат, по обед са най-красиви, а до вечерта от тях е останал само цветен прашец.
Съдията го погледна изненадан — нима малкият му приятел бе влюбен?
— Хайде, друже — подкани го той нежно. — За какво е всичко това? — погледна надолу към джуджето. — Откъде това ненадейно вглъбяване в любовта, а, Шуфой? Кана вино и млада хесетка в един жарък следобед и ти вече съвсем се размекна…
— Добре, че се махнахме от онзи храм — джуджето бързо смени темата. — Много мрачно място. Не ми харесаха митанийците с тия знаци с чакали… Пък и тия слухове, дето ги разправят пазачите…
— Какви слухове?
— Видели Анубис да се разхожда из храма си: сандалите му били черни и носел бойна пола, а лицето му било скрито зад огромна маска на чакал със златни ръбове…
— Пили са прекалено много — заяви Амеротке.
— Едва ли, струва ми се, че говореха сериозно… — възрази дребосъкът.
Амеротке продължи напред. Сред навалицата на пазара изпъкваха неколцина лечители, които предлагаха мазила за всякакви болежки.
— Ти какво, отказа ли се от медицината? — съдията погледна изпитателно слугата си.
— Много конкуренти се навъдиха — отвърна Шуфой троснато. — Сега имам ново призвание…
— Тъй ли? Какво?
— Сега съм поет на любовта.
Амеротке прехапа устни, за да не се разсмее гръмогласно.
— Норфрет няма да повярва на ушите си! — прошепна той. — Хайде, Шуфой!
Двамата забързаха надолу към градските порти. Самите порти вече бяха затворени. Единият от пазачите позна Амеротке и го пусна да мине. От другата страна съдията и слугата му закрачиха по тясна базалтова пътека покрай реката, която сега блещукаше под бледата лунна светлина. По водата като бръмбари се носеха все още рибарски лодки. Трепкаха лампи. Лекият бриз донасяше виковете на рибарите, които се примесваха с плисъка на водата, с непрестанното квакане на жабите и крясъците на нощните птици.