— Сигурно е бил и някой, с когото не е искал да го виждат — добави Норфрет. — Ето защо е предпочел да се срещнат на това запустяло място.
— Точно така, светлина на живота ми — усмихна се Амеротке. — И който и да е бил човекът, той е убиецът на Синухе. Децата на Нил твърдят, че бил облечен като жрец на Анубис, при това носел черна маска на чакал. Видели са го близо до храма. Синухе бе силен и умен, едва ли би се оставил да го убият толкова лесно. Обаче е мъртъв, а ръкописа му го няма.
— А Славата на Анубис? — попита Норфрет. — Чух разни слухове…
— Това вече е истинска загадка… — Амеротке взе чашата си с вино и отпи. — Прекрасният аметист, който се пази в най-вътрешното светилища на храма, е откраднат. Няма тайни входове, вратата е изключително здрава, отвътре има яма с вода, през която никой не може да мине, нощем там стои жрец, а друг бди пред вратата и въпреки това камъкът липсва. Из целия храм денонощно патрулират пазачи от стражата. Нищо странно не се е случило, но на следващата сутрин се налага да разбият вратата. Намират вътре жреца с пронизани гърди, а аметистът е изчезнал.
— Свързани ли са всички тези престъпления?
— Кой знае — отвърна Амеротке. — Възможно е митанийците да стоят зад всичко това. Предвожда ги една жена на име Уанеф, която е хитра като мангуста. Не съм съвсем наясно дали митанийците искат мир или война. Може би някой от тях скришом от останалите се опитва да създаде хаос, за да може Тушрата да се оттегли и мирните преговори да се провалят. Това може да обясни смъртта на Снерфу, но не и убийството на танцьорката. Каква опасност би могла да представлява една хесетка?
— Ами ако… — лицето на Норфрет придоби мрачен вид, — ако самата Хатусу цели да създаде хаос? Ако си търси повод за по-нататъшна война?
— И това е възможно — съгласи се Амеротке. — Но съм по-склонен да вярвам, че Сененмут е проявил присъщата си прозорливост и здрав разум и е посъветвал божествената Хатусу, че мирът в момента е по-изгоден за страната ни… — прекъсна го долетелият до тях детски плач. В подножието на стълбите към покрива се появи Шуфой и каза, че Кърфей е сънувал нещо. Щом джуджето си отиде, съдията продължи: — Митанийците са по-вероятните извършители. Независимо от целите, ефектът е на лице: преговорите са поставени на карта, а фараонът е люто разярен от изчезването на Славата на Анубис и на ръкописа на Синухе.
И двамата замълчаха, загледани в звездите над тях. Вътрешно Амеротке беше убеден, че вече се е срещнал с убиеца на Немрат и с крадеца на аметиста. Но дали той е бил подкупен от митанийските пратеници? Дали подстрекателят на кощунствената кражба бе същият, с когото Синухе е имал среща в храма на Бес? Съдията удари с юмрук по бедрото си. Съпругата му го изгледа изпитателно. После тя спусна крака на пода и попита:
— А къде е бил пазен ключът за светилището?
— Има само един ключ. Когато разбили вратата, той все още висял на гърдите на жреца.
Норфрет се усмихна и прокара пръсти по лицето на Амеротке.
— Няма да се успокоиш, нали? Ще стоиш тук до зори, докато божественият дъх на Амон доведе утрото — плъзна ръка по робата му. — Или пък, ако предпочиташ, можеш да дойдеш в моята съдебна зала, където ни чакат други дела за решаване…
Амеротке я целуна по устните:
— Какво? Опитваш се да ме подкупиш?
— А нима е необходимо? — изсмя се тихо тя. Вместо отговор той я придърпа към себе си. — Значи… — Норфрет се сгуши в прегръдката му — можем да обявим, че съдът заседава.
Вестителят Уени също прекара добре вечерта: в стаята му дойде една млада танцьорка, двамата пиха вино, танцуваха и се любиха. След като тя си отиде, Уени получи съобщение — някой безшумно пъхна под вратата му малко клонче от смокиня, към което бе прикачено листо от тамаринд. Викаха го. Той се наметна с една пелерина, огледа разхвърляната стая и отиде до легена да наплиска лицето си. Явно виното и гъвкавото тяло на хесетката го бяха изтощили, но нямаше избор. Взе съобщението и пое към обичайното място за срещи. Чу звука на рог, който обявяваше началото на третата част от нощта. Из храма и градините вече нямаше жива душа.
Уени отвори вратата и тръгна по коридора. Къщата, която делеше с Мареб и с няколко писари от Дома на войната, беше обгърната от тишина. Вестоносецът спря пред вратата на колегата си и я открехна. Мареб спеше дълбоко, а на пода около него бяха разхвърляни дрехите и сандалите му. Уени се усмихна и се плъзна надолу по стълбите. Старият портиер на входа отвори сънените си очи.