— Какви варвари! — възкликна Мареб. — Дори не ни предложиха да се измием, преди да ни поднесат храната… А и не биваше да се съгласявате с унизителните им условия, все пак аз съм вестител на божествената…
Амеротке се наведе към него.
— Кажи ми, Мареб — попита той тихо, — но ми кажи истината. Използвал ли си някога положението си на вестител, за да демонстрираш презрението си към тях?
Мареб наведе глава.
— Трудно е — прошепна той. — Много обичах баща си и брат си. Техният убиец сега седи насред пищната си шатра и се тъпче като варварин, какъвто всъщност си е… Ще ми се божествената да бе стъпкала столицата му, да я бе изгорила до основи, а после да го бе убила като куче…
Амеротке долови някакво движение пред палатката и вдигна ръка за тишина. В отвора на входа се показа Уанеф.
— Удобно ли сте настанени?
— Да, благодарим за гостоприемството — отвърна съдията.
— Конете ви са нахранени и напоени, освен това помолих оръжейниците да проверят колесницата ви, за да се уверят, че всичко е наред…
— Нямат право да я докосват! — извика Мареб.
Уанеф го погледна убийствено.
— Поздравявам ви за успешния ви дебют като мирен пратеник, господарю Амеротке — каза тя и тръгна към изхода. — Починете си и се пригответе за път — и излезе безшумно.
Мареб изсумтя и се просна върху своята кушетка. Амеротке се настани върху няколко възглавници и се замисли. Защо им беше толкова забавно на митанийците? И защо не поискаха никаква отплата за смъртта на Снерфу? Не че бяха в положение да се надяват на репарации, но можеха поне да го поставят като условие? И откъде знаеха с такава точност къде Уени бе скрил ръкописа на Синухе? Дали знаеха и местонахождението на аметиста? Амеротке се унесе в дълбок сън. Когато Мареб го събуди, съдията осъзна, че денят вече клони към края си.
— Слънцето вече залязва — каза вестителят. — Ходих навън, конете са нахранени, а с колесницата всичко е наред.
Амеротке стана и изми ръцете и лицето си. Хапнаха малко от храната и той пийна няколко глътки вино. Навън се чу тропот на копита. Мареб подаде глава навън и съобщи на съдията, че митанийският ескорт вече ги чака. Двамата излязоха от шатрата и се качиха в колесницата си. Вечерният бриз беше разхладил въздуха и слънцето не напичаше толкова жарко, а червеният му диск ставаше все по-кървав, докато слизаше на запад и удължаваше сенките. Целият лагер кипеше в подготовка за нощта. Мареб дръпна юздите и подкара конете. Митанийците ги придружиха до края на лагера, след което направиха рязък завой и се отправиха назад без никакъв жест или дума за довиждане. Вестителят се обърна, изхрачи се и плю в прахта: неговият израз на презрение. Разтърси юздите и конете преминаха в галоп.
Вече бяха навътре в откритата пустиня, когато Амеротке забеляза група лъвове, полегнали зад един шубрак. Зверовете все още се протягаха в очакване да настъпи нощта — техният час за ловуване. Мареб подвикна на конете и измърмори нещо под нос.
— Какво има? — попита Амеротке.
— Нещо тракането ми се струва неравномерно…
Амеротке се хвана здраво за рамката — вестителят имаше право, колесницата вибрираше неестествено.
— Не знам дали е от конете — извика Мареб и спря — или от самата колесница…
Слязоха. Вестоносецът клекна до дясното колело и го разгледа внимателно. Слънцето вече потъваше зад хоризонта. Амеротке усети, че хладният вятър го пронизва. Обзе го мрачно предчувствие. Колко ли път им оставаше до ескадрона на египетските колесници? Огледа се наоколо и преглътна с усилие. Далеч назад се движеха фигурите на лъвовете, заинтригувани от двамата мъже. Мареб все още стоеше до колелото:
— Тук няма повреди. Трябва да проверим конете…
Амеротке заобиколи и потупа добичетата по муцуните. Вдигна предния крак на Хатор и опипа за някакви подутини или контузии: нищо. Отиде и до Изида, но и с нея всичко беше наред. Вече тръгваше към колесницата, за да се качи, когато Хатор се дръпна рязко и се вдигна на задни крака. Амеротке отстъпи. Мареб дойде бързо, сграбчи юздата и успокои животното. После се качиха в колесницата и вестителят я подкара. Поддържаше бавен ход и внимателно наблюдаваше конете. Тъкмо се бяха поуспокоили, когато Хатор отново се дръпна рязко и остърга с подкови Изида, която падна на задните си крака. Нещо лошо се случваше с Хатор: животното застина за миг, а после започна неудържимо да трепери.