Рано на следващата сутрин избраните от царицата хора се събраха пред Дома на среброто и съпровождани от един ескадрон стрелци, се отправиха към Долината на царете. Най-отзад на шествието до волската каруца, с която щяха да пренесат саркофага на Бения, вървяха десетина слуги. Когато навлязоха в долината, оставиха войниците да охраняват местността, а Сененмут, Хатусу и Амеротке заедно със слугите поеха по една виеща се тясна пътека, която водеше направо към скалите. Хатусу носеше удобна бойна пола и бронзови набедреници. Краката й бяха обути в тежки сандали, каквито носеха пехотинците, а главата и раменете й бяха покрити с воал. Не носеше бижута и пръстени, а смешни кожени ръкавици. При това настоя Сененмут и Амеротке също да си сложат такива ръкавици.
— Ще видите защо — предупреди ги тя загадъчно. На колана й бе прикрепен меден цилиндър и тя придържаше върха му, сякаш беше кама. Обясни, че в него се намирал планът на Инени, който описвал точното местонахождение на гробницата и на опасностите, които криел.
— Опасности? — полюбопитства Амеротке.
— Баща ми беше хитър като леопард и зъл като кобра — отвърна царицата. — Ще видите сами.
На Амеротке това място му изглеждаше самотно и потискащо — от двете страни се издигаха голи остри зъбери, а тишината беше направо зловеща. Слугите, които ги съпровождаха, до един бяха глухонеми. Под заплаха от жестока смърт всички бяха положили клетва да не издават нищо от това, на което щяха да станат свидетели.
Групата безмълвно се изкачваше по пътеката.
Отминаха останките от лагера на робите, които бяха построили гробницата.
— Била ли си тук преди? — попита Сененмут.
— Само веднъж — отговори му Хатусу. — Баща ми ме доведе, за да ми покаже входа на гробницата. Смяташе, че ще искам да бъда погребана с него. Но аз ще си построя собствена гробница… — добави тя и сложи ръка върху рамото на Сененмут. — Ще бъдем заедно по пътя към Далечния хоризонт.
В отговор Сененмут погали ръката й.
Амеротке огледа скалите от двете страни. Никъде не се забелязваше и следа от вход на гробница. Неочаквано Хатусу им извика да спрат. Отвори медния цилиндър, извади от него овехтял папирус и се вгледа внимателно в знаците по него. После посочи една козя пътека встрани, която се извиваше към отвесна скала.
— Това ли е? — попита Амеротке. Хатусу ги поведе уверено. Сененмут и съдията я последваха: — Сега разбирам защо ни накара да си сложим тези ръкавици…
Скалите бяха така остри и назъбени, сякаш бяха нарочно издялани като ножове. Катереха се с усилие и заради все по-жаркото слънце, което нагряваше камънаците. От една цепнатина изскочи змия, обезпокоена от непривичния шум. Амеротке замръзна на място, а змията изчезна. Стигнаха до отвесната скала, но и тук нямаше следа от вход. Хатусу продължи да се катери. Амеротке я последва, а по гърба му вече се стичаше пот. Сененмут ахна и съдията проследи погледа му — царицата беше изчезнала, сякаш някаква невидима ръка я бе отнесла от скалата. Везирът и Амеротке ускориха крачка.
— Насам! — изгука отнякъде Хатусу. Двамата погледнаха наляво. Тя стоеше в една цепнатина, много хитро прикрита в гънките на скалата: дори и най-опитният планинар би я взел за сянка, за игра на светлината. В този момент дойдоха слугите. Двама бяха паднали по пътя и сега внимателно разтъркваха насинените си хълбоци и ожулените си колене. От цепнатината навътре започваше тесен проход — хладен и тъмен. Сененмут щракна с пръсти. Веднага светнаха няколко преносими фенера. Под мъждукащата им светлина Амеротке хвърли бърз поглед на пещерата и подсвирна от изненада. Намираха се във висока зала, старателно изсечена в скалата. Каменните стени бяха загладени, а тясна пътека водеше навътре в тъмнината. Хатусу взе тояга от ръцете на един слуга.
— Вървете бавно — предупреди тя. — Не се отдалечавайте от мен. Веднага щом ви кажа, ще спрете. Ако спазвате нарежданията ми, всички ще бъдем в безопасност.
Тръгнаха в колона. Амеротке имаше чувството, че пътува из залите на отвъдното. По стените на коридора имаше рисунки на всевъзможни демони и зверове, на екзотични същества с глава на крокодил и тяло на хипопотам, на хвърчащи маймуни и на пантери с птичи човки. Най-накрая стигнаха вратата в края на коридора. Един от слугите избърза напред. Хатусу му извика да спре, но вече беше прекалено късно. Мъжът беше досами вратата, когато подът под краката му поддаде и той изчезна сред дъжд от пръст и камъни. Амеротке сграбчи фенера и си проправи път напред. Надникна през отвора и хвърли фенера си долу. Светлината му просто потъна в зейналата пропаст. А от слугата нямаше и следа.