Войникът погледна Тетики притеснено. После се обърна пак към съдията и заговори:
— Две нощи, преди да убият танцьорката, бях на стража в района между портите на храма и градината. По едно време чух стъпки и се обърнах бързо. Видях го само за миг: беше някой, облечен като Анубис, с черна маска на лицето, с бойни сандали и черна кожена пола. Имаше и дълго черно наметало…
— Мъж ли беше или жена?
— Не можах да преценя, но приличаше на жена. Имаше нещо елегантно в походката… — поклати глава. — Наистина не знам.
— Така — наведе се към него Амеротке, — искам да си спомниш точно какво е носела фигурата. Носеше ли нещо?
Пазачът затвори очи.
— Да! Приличаше на късо копие или тръба, не съм съвсем сигурен…
— Благодаря ти.
Амеротке освободи войника и се върна в светилището при Хети и Ита.
— Е? — попита той и седна. — Какво решихте?
— Имаме ли тържествената ви дума? — попита Хети.
— Да, но само при условие че върнете Славата на Анубис и направите пълно признание.
Хети кимна на Ита.
— Трябва да отида да взема нещо — каза тя.
Амеротке й разреши да излезе и я изчака, докато се върне. Когато дойде, в ръцете си носеше малка кожена кесия, оцапана с пръст и кал.
— Заровила си го в градината? — попита Амеротке. Тя кимна, отвърза връвта и извади огромния аметист. Шуфой подсвирна при вида на красивия камък. Амеротке го вдигна на светлината на фенера. Забеляза как в центъра зърната на кристала оформят глава на куче или чакал. — Добре! А сега — признанията.
— Бяхме много щастливи тук — започна Хети. — Аз печелех достатъчно, а откакто срещнах Ита, нямах за какво повече да мечтая. Но Немрат винаги я преследваше… — разтри очи и погледна уморено. — Един ден, преди десетина дни, докато бях в спалнята си, при мен дойде някой. Не знам кой беше. Не знам дори дали беше мъж или жена. Понякога се наричаше Уени, понякога Менсу…
— Менсу! — възкликна Амеротке. — Но това е един от пратениците на Митани.
— Да, знам. Веднъж гласът му беше приглушен, друг път ясен, понякога висок, друг път нисък… — Хети се почеса по челото. — Веднъж си помислих, че наистина е Уени, но после него го убиха, а при мен дойде някой друг, който сякаш знаеше всичко, така че се запитах дали въобще в началото е бил Уени… Както и да е, първият ми тайнствен посетител твърдеше, че мога да стана по-богат, отколкото някога съм си мечтал, ако открадна Славата на Анубис. Разбира се, отговорих, че това е лудост, че никой не може да го направи. Стана въпрос за голяма сума, ама наистина много голяма сума… — Хети поклати глава. — Отговорих, че трябва да го обсъдя с Ита. Посетителят ми не беше много доволен, но се съгласи. При следващото посещение казах, че сме съгласни, но ще трябва да въвлечем Тетики или Немрат в заговора. Оня ми рече да не ставам глупак…
— Аз измислих план — обади се Ита. — Немрат беше похотлив като пръч. Винаги ми подшушваше разни мръсни неща, но се страхуваше от Хети. Казах му, че Хети няма нищо против и даже много му харесва идеята двамата с Немрат да си ме поделят. Тъпият дебелак ми повярва. Нито за миг не споменахме Славата на Анубис. Немрат си плати, а останалото беше така, както го разказахте…
— Не се ли страхувахте от стражата?
— Тетики е като всеки войник: никога не променя навиците си. В нощта, когато откраднахме аметиста, всичко мина по плана. Единственото, от което се страхувах, бяха слуховете, че някой е видял самия Анубис да се разхожда из храма си…
— Ти повярва ли им? — попита Амеротке.
— Боговете не ходят по земята — усмихна се тя. — Аз не вярвам в нищо, господарю! — погледът й беше твърд. — Когато работиш в храм сред жреците… — гласът й вече едва се чуваше. — Аз убих Немрат. Заслужаваше да умре, тормозеше ме непрекъснато. И взех аметиста.
— А защо не го предадохте веднага?
— Посетителят дойде отново, след като Уени беше убит — обясни Хети, — но ни заръча да задържим камъка до деня, в който пратениците ще си заминат. Щял да дойде пак. Вече бях напълно объркан.
— Това ли е всичко, което имате да ми казвате?
— Господарю? — Ита го гледаше боязливо. — Значи ще ни прогонят като престъпници само с дрехите на гърба ни?
— В крайна сметка вие сте си точно такива — обади се Шуфой. — Имате живота и здравето си, да не говорим за свободата си…