— Да, това е свещеният аметист — отвърна съдията. — Но не мога да ви го дам сега. Трябва да го предам на божествената Хатусу. Трябва тя лично да го постави обратно на мястото му, за да покаже на всички — Амеротке погледна към Уанеф — колко доволни са боговете от нея, защото именно нейната мъдрост и божествена власт станаха причина Славата на Анубис да бъде намерен.
Върховният жрец не можеше да възрази срещу подобен аргумент. Разкъсван между доволството и желанието да държи аметиста в ръцете си, той пое дълбоко дъх и кимна.
Уанеф се готвеше да се впусне в нова тирада за убийствата, но Амеротке й обърна гръб и отиде при лекаря.
— И този път е същото, нали? — попита Амеротке.
— Съвсем същото, господарю, няма никакви следи по телата. Никаква видима причина за смъртта — посочи подноса с чашите и каните. — Слугите ми вече ги прегледаха, няма никаква отрова…
Амеротке погледна нагоре към обсипаното със звезди небе. Норфрет сигурно вече се притесняваше. Поръча на Шуфой да изпрати слуга със съобщение до съпругата му, че тази нощ няма да се прибира. После придърпа лекаря по-близо и тихо му каза:
— Искам внимателно да огледате телата. Търсете следа от малко убождане или нещо подобно. Може би ще го намерите на едно и също място и на двете тела, защото очевидно са стояли съвсем близо един до друг — Амеротке посочи първо телата, а после и тръстиките отзад. — Убиецът вероятно е бил скрит там, значи белегът трябва да е някъде високо, по гърба или на врата, но не по-ниско от лопатките. Вероятно са били убити, докато са седели досами брега, а след това са паднали напред — посочи леките синини на челата им. — Убиецът ги е блъснал във водата, за да не ги намерят веднага и да е сигурен, че смъртоносният му метод няма да бъде открит.
— Знаете как са били убити?
— Мисля, че знам. Сега обаче трябва да проследя убиеца им…
Амеротке повлече изумения Шуфой за лакътя. Двамата помолиха върховния жрец да им осигури стая за през нощта и съдията накара Шуфой здраво да затвори капаците на прозорците, да заключи вратата и да я залости с каквото намери.
— Какво има, господарю?
— Ние сме в опасност, Шуфой, дебне ни ужасен убиец. Готов е на всичко, само и само да изпълни поставената задача… Но сега съм много уморен. Утре сутринта гледай да ме събудиш преди зазоряване. Искам веднага да се махна от тук и да отида в Дома на милион години… — после се обърна на една страна и заспа.
Нощта мина без инциденти. Малко преди зазоряване Амеротке и Шуфой се измиха и бързо напуснаха храма. Джуджето никога досега не беше виждало господаря си така да се озърта, сякаш всеки момент очакваше да попадне в капан. Отвън пред портите на храма срещнаха малък военен ескадрон, който се бе отправил към портите на града. Амеротке заповяда с възможно най-властния си глас да го съпроводят до царския дворец. Щом преминаха високите пилони и влязоха в Дома на милион години, съдията се отпусна. Освободи войниците и изпрати Шуфой обратно в града. Дребното човече се опита да протестира.
— Гладен съм, господарю, а и не спах много добре. Много съм разтревожен за Белет.
— Можеш да се нахраниш на пазара — усмихна се Амеротке и клекна до него. — Може даже да поразпиташ за приятелите си. Знаеш какво да правиш. Поговори с познатите си, а после ела тук. Ще те чакам в една от залите навън в парка. Ако имаш нужда от Пренхое, не му казвай какво става, иначе, като се върна, ще ми връчи цял списък със сънища.
Шуфой се отдалечи. Амеротке помоли един слуга да го заведе при навеса за колесниците. Конюшните кипяха от дейност. Амеротке спря един от слугите и попита:
— Кажи ми — посочи той редицата с колесници, — тези са готови за тръгване, нали?
— Да, господарю, отиват да патрулират в Червените земи, защото няколко търговци се оплакаха от нападения на либийски разбойници.
Амеротке се приближи и пред озадачения поглед на слугата се качи на една колесница, а после слезе. Помоли един от конярите да прегледа предните крака и юздите на животните, благодари му разсеяно и след това се върна в двореца.
Пред покоите на фараона Амеротке се сблъска на вратата с излизащия Сененмут.
— Божествената Хатусу е божествено сърдита! — рече везирът. Съдията потупа кожената торбичка, в която държеше аметиста. Сененмут се усмихна: — Дано ти успееш да й оправиш настроението — и двамата заедно се върнаха в покоите на фараона.
Царицата се беше отдала на възможно най-царствената сръдня. Щом зърна съдията, сбърчи още по-сърдито вежди: