— Господарю, аз ви изслушах — заговори Мареб и направи нещастна физиономия — и в това, което казвате има логика. Но ако обвиненията ви са верни, защо ще убивам Уени, при условие че мога да го използвам за прикритие?
— Но ти мразеше Уени — отговори Амеротке. — Той е лишил приятеля ти не само от живот, но и от достойно погребение. Може и да си подозирал, че Уени е убил Хордет, а може и митанийците да са ти го казали, но ти търпеливо си изчакал. Само че Уени е бил алчен и е започнал тайни преговори с либийците, нубийците и доколкото ми е известно — с кушитите, за да им продаде ръкописа. Затова е трябвало да плати за предателството и алчността си. Но не с бърза смърт и достойно погребение, не! Уени е трябвало да умре като Хордет, а тялото му — да бъде омърсено и осквернено. Извикал си го в градината.
— Онази нощ спях. Мога да ви посоча свидетели…
Амеротке поклати глава.
— Ти си много енергичен млад мъж, Мареб. Уверих се в това с очите си в Червените земи. Лежал си готов, облечен и с наметалото. Уени е излязъл през вратата, а ти — през прозореца. Привикал си го към кучетата. Убил си пазача, отворил си вратата и си подмамил кучетата навън с кървава следа. Уени е бил жестоко разкъсан, подобаващо отмъщение за Хордет! Край на алчността, предателствата и подлостта му! — Амеротке се наведе и потупа вестителя по коляното. — Какво възнамеряваше да правиш, Мареб? Да останеш в Египет или да избягаш в Митани? Но ако всичко беше станало, както го планираше, аз сега въобще нямаше да съм тук, нали? Костите ми щяха да се белеят пръснати из Червените земи…
— Не говорете така, господарю! — Мареб беше готов да скочи на крака, но Сененмут отиде при него и го притисна към пода.
— През цялото време си ме наблюдавал — продължи Амеротке. — Чия беше идеята митанийските пратеници да се върнат в Оазиса на палмите — твоя или на Уанеф? Не мисля, че наистина имаха нужда да се съветват! Каквото и да се случваше в храма на Анубис, те нямаха избор, освен да подпишат мира. Това беше претекст да ме подмамите извън Тива, както и да получиш нови инструкции и подкрепа!
— Но откъде са можели да знаят, че ще отидете вие? — попита умолително Мареб.
— Млъкни! — изправи се Хатусу. — Затвори лъжливата си уста! — тя седна отново на трона. — Митанийците изрично настояха да отидеш ти, Амеротке, а също така и Мареб. Казаха, че Тушрата щял да бъде поласкан, докато онова писмо…
— О, да, прословутото писмо — приближи се Амеротке. — Дори и това са планирали. Помогнали са ви да го заловите. Искали са да измамят царицата, да прехвърлят всичката вина на Уени и да изтъкнат колко малко харесват Мареб. Когато пристигнахме в Оазиса на палмите, преструвката продължи. Визитата ни имаше една-единствена цел: да бъда убит — Амеротке стегна предпазителя на китката си. — Всичко е било преструвка — прошепна той, — точно както и нападението в твоята стая. Уанеф е организирала всичко, за да отклони подозренията. Предполагам, че дори не ти е казала, всичко е било подготовка за това, което е трябвало да се случи сред Червените земи.
— Но това е смешно! — извика Мареб, явно силно развълнуван.
— Не, не е. Когато бяхме в оазиса, видях нубийските джуджета. Попаднах на още две места, където ги споменават. Едното е в гробницата на Тутмос I, където художникът ги е изобразил с малки тръбички за изстрелване на отровни стрелички. Синухе потвърждава описанието. Шуфой в момента обикаля пазара, за да търси потвърждение. Митанийците са ти дали тръбичка и отровни стрели, нали? Според Синухе раната от стреличките е почти невидима, колкото убождане от игла, но отровата е смъртоносна. Парализира и убива много бързо — съдията видя как кръвта от лицето на Мареб се отдръпна. — А аз трябваше да умра сред Червените земи — продължи Амеротке. — На онези два прекрасни коня им нямаше нищо, нито пък на колесницата, но като добър колесничар ти можеш да направиш така, че да изглежда, сякаш има проблем. Когато ме помоли, аз слязох да проверя конете. Ти си носел тръбичка в пояса си. Синухе пише, че опитен воин може да издуха стреличка само за част от секундата. Аз бях коленичил и не гледах към теб. Спомняш ли си? Проверявах подковите на Хатор. Може би си прибързал или си бил нервен, но не успя да ме уцелиш. Рани Хатор, а в предсмъртните си болки животното нарани и Изида. Два красиви коня, гордостта на боговете, убити заради теб! Не конете, а аз трябваше да умра. Ти щеше да махнеш стрелата и да се добереш до Тива, с каквато там история си бил измислил.