— Родителите ми обедняха, баща ми се пропи, а си нямаха гробница…
Амеротке кимна. Една от най-често срещаните причини за престъпления беше желанието на по-бедните да си осигурят подходяща гробница в Града на мъртвите на другия бряг на Нил.
— И си платил за престъпленията си?
— Да, господарю. От четири години насам живея в селото на „носорозите“ извън Тива. Нямам право да се оженя, нито да продължа да върша занаята си.
— Господарю — Белет падна на колене в изблик на искрена молба, — дойдох да моля за снизходителността на фараона. Наказанието ми е повече от жестоко… — той посочи белега, който обезобразяваше лицето му. — Изтърпях заточението. Готов съм да дам клетва пред боговете, че повече няма умишлено да сторя някому зло… Имам и свидетели — продължи той, без да поема дъх, — че животът ми през последните четири години е бил безупречен…
Амеротке вдигна ръка. Асурал и Пренхое бяха разследвали случая. Младият мъж говореше истината. Съдията погледна Сели и се усмихна:
— Обичаш ли Белет?
— Да, благородни господарю.
— Тогава ето моята отсъда. Белет ще се закълне най-тържествено тук, пред лика на Маат, че никога вече няма да върши злини. Писарят ще регистрира отмяна на предишната присъда. Но — Амеротке впи заплашително поглед в Белет — ако нарушиш клетвата си, те чакат прокуждане от Тива и конфискуване на цялото ти имущество.
В този момент Шуфой, разтревожен, че може да бъде пренебрегната ролята му, скочи на крака.
— Ето я мъдростта на фараона! — изкрещя той. — Хвала и благодарност на великия господар Амеротке, който познава истината, който я е виждал, изписана на лицето на…
— Изпразнете залата! — извика съдията и стана от мястото си, което означаваше, че сесията е приключила.
После се шмугна през страничната врата към личното си светилище. Обичаше да отмаря в тази тясна, продълговата стая с висок тавани, боядисан в светлозелено. По стените бяха изрисувани Маат и нейният баща Ра. На малка масичка имаше купа със светена вода, смесена с природна сода за очистване, а в средата на стаята — малък олтар с изящна статуя на Маат. Амеротке гребна от купичката с благовония, приближи се до наоса, коленичи и поръси няколко капки по тлеещите въглени пред олтара. После се загледа в кълбата дим, които се издигнаха.
— Нека молитвата ми — прошепна той, облягайки се на възглавничките — да събуди в погледа ти цялата ти благост!
Загледа се в красивия образ на богинята — лъскава черна коса, красиво издължено лице, пълни устни и бадемови очи, изписани с черен туш. Амеротке се усмихна. Винаги когато се молеше, статуята му напомняше за съпругата му Норфрет. Дали боготворя богинята, жена си или и двете, запита се той. Потопи пръсти в купата със светена вода и после навлажни устните си. Замисли се за жестокото убийство на двамата старци, заключени в къщата им, безсилни срещу свирепите челюсти на онова озверяло куче. Свали огърлицата и пръстена си и ги остави на пода до себе си. Отново пред очите му изплува онова ужасяващо преживяване от детството. Затвори очи. Някой почука на вратата, но той не му обърна внимание. Отвори очи и се концентрира върху статуята. Имаше нужда да се помоли. Малкият му син Ахмазе все още бе болен от треска, Шуфой бе обещал да му донесе амулет, напоен със свещена крокодилска кръв.
Силното чукане на вратата се повтори.
— Влез!
Влязоха Асурал, Пренхое и Шуфой. Хвърлиха поглед върху лицето на Амеротке, а после седнаха безмълвно с гръб към стената.
— Изпълнихте ли присъдата?
— В момента се изпълнява — отговори началникът на стражата.
Съдията се обърна към джуджето:
— Доволен ли си от другото ми решение, Шуфой? Приятелите ти сигурно са щастливи…
— На сватбата им ще се напия и ще танцувам…
Амеротке изви очи към Пренхое:
— Е, какво се говори из града?
Вместо младия писар отговори дребосъкът, като тайнствено сниши глас:
— Всеизвестно е, че везирът Сененмут е в храма на Анубис заради преговорите с митанийските пратеници, а царят на Митани — Тушрата, и свитата му са отседнали в Оазиса на палмите. Носят се слухове за мистериозно убийство в храма на Анубис…
Амеротке се размърда притеснено. Царицата Хатусу много държеше преговорите да минат гладко. Преди няколко месеца египетската войска, предвождана лично от фараона, бе нанесла съкрушително поражение на митанийската армия. Самият Амеротке бе участвал в тази внушителна битка и още се стряскаше нощем от спомените за тропота на колесниците, за дрънчащото оръжие и за каменистата земя, която бе станала хлъзгава от кръвта на хилядите ранени.