— Защо? — попита Амеротке рязко.
— Просто идете, господарю. Има и още нещо… — Мареб прочисти гърлото си и погледна жадно чашата. Амеротке я напълни отново, вдигна я до устните му, без да обръща внимание на виковете на капитана на охраната. — Митанийците искат саркофага на Бения, но не за да се уверят, че е починала от естествена смърт, а заради нещо друго. Всички знаем колко старателно Хатусу изтъква божествения си произход, нали? — Амеротке кимна. Хатусу отдаваше голямо значение на вече приетата история, че е била зачената в утробата на майка си чрез намеса от боговете. — Кажете на славния ни фараон — продължи Мареб с усмивка, — че Бения пишеше хроника на двора, описваше всички клюки и слухове. Хатусу може да вярва, че е дъщеря на Тутмос, но според Бения Тутмос е бил импотентен! — вестителят се засмя и отхвърли глава назад с поглед към небето. — Кажете на царицата внимателно да провери саркофага, особено вътрешните стени, за скрити чекмеджета или кухини. Бения беше погребана с хрониките й, затова митанийците искат да си я получат обратно! Това обаче не е всичко — добави Мареб. — Двамата с Уени не бяхме единствените злосторници в Тива. Помислете, Амеротке, добре си помислете върху това, което сте научили! Планирани са и други злини — поклати глава Мареб, — макар че аз не знам почти нищо за това. Идете до Улицата на лампите и намерете списъка ми… — усмихна се. — За останалото нямам какво да кажа. Сега ме чака дълъг път…
Амеротке отстъпи назад. Стрелците се приближиха в плътна редица и сложиха стрели на тетивите си. Стреляха. Дъжд от блестящи дъги се устреми към Мареб. В двора настъпи тишина. Нищо, освен жестокото слънце, белия прах и жуженето на мухите. Амеротке затвори очи. Най-малко петнайсет стрели стърчаха от тялото на Мареб, което все още се гърчеше в предсмъртни болки. Началникът на стрелците се приближи, камата му проблесна и той преряза гърлото на Мареб.
— Погрижете се тялото да бъде погребано подобаващо… — извика съдията. — Да бъде балсамирано. Да бъде занесено в Некропола, в Гробницата на непознатите!
— А сметката? — попита ухилено капитанът.
— Извратете ми я в храма на Маат — после се завъртя на пети и напусна нагорещения от слънцето двор.
Шуфой го последва мълчалив и мрачен. Настроението и на двамата се промени едва когато напуснаха Дома на милион години и навлязоха в оживените улици на града. Стигнаха до Улицата на лампите и джуджето се осмели да попита къде отиват.
— Да открием още един ръкопис — отвърна съдията.
Намериха магазина на търговеца на бутилки. Сергията беше отрупана с вази, чаши и купи в най-различни цветове. Някои бяха глинени, други — от скъп алабастър. Амеротке купи две вази и ги подаде на Шуфой.
— Нещо друго? — мъжът присви очи срещу светлината на слънцето. — Искате и още нещо, нали?
— Да, така е — каза Амеротке и огледа магазина. — Вестителят Мареб е имал стая тук.
— Никога не съм чувал за него.
Шуфой пусна двете вази, които се строшиха с трясък на пода.
— Защо го направихте? — проплака мъжът.
— Нали ти ги платихме? — отвърна дребосъкът сърдито. — Това е господарят Амеротке, върховен съдия в Залата на двете истини.
— Стаята е отгоре — изпелтечи мъжът. — Лично ще ви заведа. Мареб я нае, но ми каза да я пазя в тайна. Каза ми, че ако някога не се появи повече от пет дни, мога да си взема, каквото поискам.
— Е, Мареб няма да се върне повече, но преди да преровиш вещите му, аз трябва да взема едно нещо.
Стаята на втория етаж беше малка и добре поддържана. На закачалка до стената висяха наметало и халат. На една маса имаше пособия за писане, но нищо подозрително. Амеротке каза на съдържателя да ги изчака долу и отмести леглото. Намери скривалището на Мареб и извади разни предмети: скарабей, огърлица, женско украшение, няколко дървени играчки.
— Спомени от семейството му — прошепна Амеротке. — А, ето го и свитъка! — и разгъна пожълтелия папирус. — Списък… — Амеротке осъзна какво държеше в ръцете си. — В Тива ще има много нещастни сърца, когато царицата види това.