— Какво е? — пожела да узнае Шуфой.
Амеротке стана и седна на ръба на леглото.
— Списък на всички чужди шпиони в Тива. Някои вече не са живи. Но останалите…
— Може ли да е фалшив?
— Едва ли. Но, така или иначе, Сененмут ще трябва да ги провери. Това е прощалният ни подарък от Мареб — Амеротке потупа Шуфой по рамото и като се настани по-удобно, разтвори папируса и започна да го разглежда отново. Списъкът беше дълъг и едва се разчиташе. — Я виж ти! — промърмори Амеротке, когато едно име привлече вниманието му. Вдигна поглед. — Знаеш ли, че и името на Белет е сред тях?
— Невъзможно! — настани се Шуфой до господаря си и надникна в списъка.
— Ето виж — посочи Амеротке. — Белет, син на Инени, това е задраскано и заместено с Лахет — Амеротке опря глава в стената. — Белет, син на Лахет — повтори той, — но първо са написали Инени… — съдията закри уста с пръсти. — Мареб каза, че са планирали и други неприятности. Значи, Шуфой, се връщаме към въпроса, който толкова често ми задаваш. Защо беше отвлечен Белет? Отговорът е: защото е ключар. Вярно, има и други ключари в Тива, но Белет е по-специален. Много е добър, нали? И най-вече, той е син на Лахет.
— О, колко съм тъп! — ахна Шуфой. — Намерих някаква поема в къщата на Белет и в нея се славеха великите дела на Лахет, който направил врати за боговете… Сигурно Лахет е работил за Инени, великия строител…
Амеротке скочи на крака:
— … и е изработил ключалките за ковчежетата и раклите в гробницата на Тутмос! Когато бяхме в Долината на царете, Хатусу използва специален ключ с необичайна форма, за да отключи саркофага на Бения.
— Но Белет не знае къде е гробницата! — упорстваше Шуфой.
Амеротке затвори очи. Спомни си Хатусу и Сененмут на излизане от Долината на царете. Царицата беше обявила, че ще се върне да поправи всичко и да заличи следите. Амеротке почувства, че вратът му настръхва от студ.
— Ами ако някой е наблюдавал долината? Някой, който е бил предупреден, че Хатусу ще ходи там, за да извади саркофага на Бения? Някой, който е добър следотърсач, достатъчно умен да открие входа и да избегне заложените капани?
— Значи затова толкова са бързали да вземат Белет — извика Шуфой. — Той познава онези ключалки. Отвлякоха го вчера, следователно грабежът трябва да е планиран за тази нощ. Но кой? Кой ще го извърши?
Мислите на Амеротке препускаха бясно.
— Как кой! Митанийците. Всъщност това е истинската причина да искат саркофага на Бения.
Шестнадесета глава
Анубис: покровител на божествения павилион
— Но те не биха омърсили ръцете си с такава презряна работа — каза недоверчиво Шуфой.
— Да — съгласи се Амеротке, — но биха използвали други за такова престъпление. Точно за това е говорел тайнственият посетител на Белет при Сборището на хиените: опасно място, на което няма да има пазачи. Сега кажи ми Шуфой кой би могъл да организира група разбойници за такова опасно начинание? Кого срещна последно, който изгаряше от желание да ни помогне за Уени? Кой ни увери най-тържествено, че ще напусне Тива възможно най-бързо?
— Ловецът на крокодили!
Амеротке сграбчи ръката на Шуфой.
— Името добре му приляга! Не е напуснал реката, просто ловува по-надълбоко!
Шест ескадрона от елитния полк на Озирис се разгънаха в широка бойна линия и се спуснаха през пустинята. Нощният въздух беше изпълнен с тропот на копита и трещене на колела. Във всяка колесница имаше по един водач и един стрелец. Зад фланга на колесниците идеха полковете на нубийските наемници. Амеротке погледна надясно. Хатусу, в пълно бойно снаряжение, стоеше изправена в съседната колесница. Отляво препускаше Сененмут, а някъде назад беше и Шуфой.
Бяха тръгнали към Долината на царете по обиколен път, откъм северозападната част на Некропола. Най-накрая първите колесници спряха. Сененмут и капитаните слязоха. Извадиха различни карти и на светлината на фенерите везирът разпореди как да бъдат разположени силите.
— Ще образуваме подкова — каза той — като всеки от краищата й ще стига до входа на долината.
Хатусу, която носеше двойната корона на Египет, я свали и я подаде на един от личните си телохранители. На светлината на фенерите лицето й изглеждаше по-слабо и твърдо. Беше обхваната от такава ярост, че хапеше до кръв долната си устна.