В далечината се чу изсвирване. Един от капитаните извика и Амеротке погледна нагоре. Хрътките на фараона — четирима пустинници, които служеха като съгледвачи в египетската армия, безшумно се заизкачваха напред. Носеха малки рогови лъкове и колчани със стрели. След известно време трима от тях се върнаха назад и коленичиха пред Сененмут.
— Е? — попита ги той.
Водачът вдигна глава.
— Не можем да бъдем напълно сигурни…
— Какво! — извика Хатусу. — Заповедите бяха пределно ясни!
Главите на съгледвачите се опряха в земята. Сененмут хвана Хатусу за ръката и нежно я отведе настрана, където започна да й шепне нещо. Амеротке предполагаше какво. Царицата не биваше да показва лицето си. Самото й присъствие, всяка дума, която произнасяше, ужасяваше хора като съгледвачите, които смятаха за кощунство дори и да я погледнат. Везирът надделя. Хатусу се отдалечи в тъмнината, съпроводена от телохранителите, а Сененмут се върна при съгледвачите.
— Божествената каза, че до края на живота си ще ядете от най-мекия хляб, ще дъвчете най-крехкото месо и ще пиете най-сладкото вино. Децата ви ще благославят паметта ви, защото царицата обърна лице към вас и ви се усмихна…
Съгледвачите вдигнаха глава с блеснали очи при мисълта за такъв разкош.
— Господарю, не навлязохме дълбоко в долината — отговори водачът им. — Но сме сигурни, че малко преди стъмване в долината е влязъл голям отряд. Открихме едно камилско изпражнение, което беше все още топло.
Амеротке сдържа дъха си при следващия въпрос.
— Тръгнали ли са си?
— Не, господарю, по всичко личи, че все още са там.
— Къде е четвъртият ви човек? — попита Сененмут.
Лицето на мъжа се изкриви в усмивка.
— Бяха оставили един на пост.
— Значи със сигурност са там — заяви Амеротке.
Мъжът сви рамене.
— В тъмното не можахме да видим кой е. Нахвърлихме се върху него още преди да разбере какво става.
— А как беше облечен? — попита Амеротке. — Лицето и главата му бяха ли покрити като на пустинните скитници?
Съгледвачът разтвори ръце.
— Да. Нямахме избор. Прерязахме му гърлото. Скрихме тялото под една скала. Нашият човек зае мястото му.
— Добре! Много добре! — обади се Сененмут. — Според вас колко са?
Мъжът посочи надолу.
— Ако съдим по стъпките, може би двайсетина — трийсетина, но имаше и товарни животни, някои от които сигурно ще бъдат качени горе.
Везирът им благодари и даде малко парче злато на всеки поотделно. Направи знак на Амеротке и двамата изчезнаха в тъмнината. Хатусу ги чакаше и крачеше неспирно напред-назад.
— Е, скъпи ми Амеротке — каза тя с усмивка, но очите й останаха сериозни, — ти се оказа прав. Така че, докато чакаме, разкажи ми всичко!
— Напротив, божествена, сгреших — призна си Амеротке. — Амбициите на Тушрата се оказаха много по-злонамерени и хитри, отколкото въобще бях допускал. Той иска саркофага на Бения не само заради слуховете, че баща ти се е отнесъл жестоко с нея.
— Вече знаем, че това не е истина… — прекъсна го царицата.
— Има обаче и друга причина. В саркофага на Бения има скрит ръкопис, в който тя описва до най-малка подробност всичко в двора на баща ти. Като се за мисли човек, защо му е притрябвал на Тушрата? В крайна сметка може да си съчинява лъжа след лъжа по твой адрес. Но планът му е бил много по-дълбок.
— Явно е знаел — намеси се Сененмут, — че гробницата на Тутмос е обгърната с тайнственост. Господарке, човек може с години да скита из долината и никога да не открие онзи вход!
Хатусу погледна Амеротке и той продължи с разказа си:
— Тушрата и Уанеф сигурно са разбирали, че единствените хора, които могат да отидат в гробницата, сте вие и най-близките ви съветници, хора, на които се доверявате. Разбира се, митанийците са можели да опитат и с подкупи, но е било прекалено опасно. Номерът със саркофага е далеч по-сигурен. Просто е трябвало да наемат някого да ни проследи. Някой, който е наблюдавал Долината на царете много внимателно…
Хатусу затвори очи при мисълта за грешката, която беше направила.
— Разбира се! — изстена Сененмут и се хвана за главата. — Можехме да изпратим саркофага и по-късно.
— Да, точно затова Тушрата пожела сам да го съпроводи.
— Но ние бяхме много внимателни — оправда се Хатусу, — и на отиване, и на връщане. Навсякъде пазеха стражи, а после запечатаха входа на долината…