Най-накрая бандата разбойници се появи: първо камилите, следвани от каруците и онези, които се промъкваха зад тях пеша. Не носеха светлини, движеха се безшумно: вероятно копитата на животните и колелата на каруците бяха увити с парцали или слама. Изглежда, въобще не подозираха за войската, която ги очакваше, загрижени повече да се отдалечат възможно най-много от Долината на царете. В нощта изсвири тръба, последвана от грохота на колела: една колесница, в която стоеше войник с фенер, изтрополи пред застаналите в очакване нубийци и се насочи към разбойниците. Амеротке чу тревожните им викове. Едни се разтичаха наляво, други — надясно и едва тогава осъзнаха капана, в който бяха попаднали. След краткото им стъписване профуча стрела. Това беше отговорът на разбойниците.
Чуха се заповеди и нубийците тръгнаха напред с тропот. Отначало на Амеротке не му беше лесно. Спъваше се, хлъзгаше се. Редиците се хвърлиха в открито нападение. Първата група войници обградиха разбойниците и още преди да се включат останалите им другари, битката беше приключила. Ездачите бяха свалени от камилите, каруците — заловени. Някои от разбойниците продължаваха да се съпротивяват, но останалите свалиха оръжие. Амеротке си проправи път към кръга, в който се развиваше действието. Две камили лежаха паднали и ритаха с крака. Долината беше осеяна тук-там с трупове на разбойници. Живите бяха принудени да коленичат, а ръцете им бяха вързани над главата. Личните телохранители на царицата разтовариха ограбените съкровища, подредиха ги внимателно до каруците и ги покриха със специално донесени платнища със знака на Анубис. Сененмут крачеше наоколо със свален шлем и издаваше заповеди. Бавно, но необратимо сцената се преобрази. Нубийските войници образуваха огромен кръг, запалиха фенери и ги окачиха на дълги прътове, забити в земята. Натрупаха мъртвите бандити на купчина. Амеротке видя лицето на един от тях. Беше сигурен, че е разказвачът, когото бе зърнал в гостилницата при срещата си с Белет.
Сененмут се приближи до пленниците. Мина покрай всеки от тях, като сваляше тюрбаните и маските им. Амеротке го последва.
— Прав беше — каза везирът, сочейки един от пленниците, който имаше грозен белег на мястото на някогашния си нос. — Събирани са от „носорозите“. Останалите изглеждат като професионални разбойници…
Някои молеха за милост, други просто стояха на колене с наведена глава. Амеротке ги оглеждаше внимателно. Спря се пред един от тях: лицето му беше слабо, с леко прегърбен нос и арогантен поглед. Съдията хвана робата на мъжа откъм врата и я съдра. Отдолу напипа скрита дреха от неравна крокодилска кожа.
— Ти си Ловецът на крокодили, нали? — в отговор последва единствено подигравателен смях. — Белет и Сели? — попита Амеротке. Мъжът се наведе назад, изхрачи се и плю в лицето му. Съдията избърса слюнката от бузата си. — Разбрах това, което ми трябваше — спря се пред мъжа до него: — Ти трябва да си Сянката, а? — мъжът премести поглед. — Къде са Белет и Сели? — попита отново Амеротке. — Онези, които сте отвлекли? — Ловецът на крокодили подигравателно прошепна нещо за езика на Сянката.
Съдията възнамеряваше да продължи с въпросите си, но нощният въздух беше раздран от звука на тръби. Хатусу, придружавана от ескадрон колесници, мина с бясна скорост покрай тях. Сененмут и Амеротке побързаха да я посрещнат и бяха задължени да коленичат на земята пред колесницата й. След като се осведоми за броя на пленените и убитите разбойници и за размера на плячката им, тя извика, че останалите трябва да очакват нейната справедливост.
— Не знаем нищо за Белет и Сели — обади се Амеротке.
— Доведи един от тях да говори — нареди Хатусу. Амеротке се върна при редицата пленници. По негова заповед двама нубийци сграбчиха един пустинник, който пелтечеше от страх. Отначало твърдеше, че не знае нищо за ключаря и съпругата му. Нубийците започнаха да го налагат с бич и човекът се прекърши. Призна, че последно ги е видял живи на една скала малко преди да напуснат долината.
— Отведоха ги — изплака той. — Немного далеч!
Три колесници, в които се намираха Шуфой, пленникът и двама от съгледвачите, веднага бяха изпратени обратно към скалите в Долината на царете.
— Междувременно — заяви Хатусу — ще огледам пленниците.
Тя се качи на колесницата си и придружавана от Амеротке и Сененмут, тръгна сред войниците. Нощното небе вече избледняваше, а звездите не се виждаха. Наближаваше зората, но студеният вятър все още смръзваше потта по телата. Хатусу сякаш не виждаше нищо, освен пленниците. От време на време използваше сабята си, за да вдигне главата на някой разбойник.