Амеротке остана загледан в осеяната с трупове суха земя.
— Господарю! — един офицер бързаше към него с кожена торба в ръка. — Това е на ключаря.
Амеротке я взе и я разтвори. Бяха инструментите на Белет, но между тях нещо привлече вниманието му. Беше калъп за отливане на ключове с глава на чакал вместо дръжка. Амеротке го взе в ръка и въздъхна. Разбира се! Хети и Ита никога не биха потърсили известен ключар в Тива. Те също бяха отишли при Белет в селото на „носорозите“. Амеротке затвори очи: сети се за Белет, седнал в градината на онази гостилница. „Значи съвестта ти не е била толкова чиста“, помисли си той.
— Господарю? — Шуфой се появи от тъмнината.
Амеротке скри онова, което беше намерил.
— Хайде, приятелю! — подкани го той. — Да отидем у дома, да пийнем малко вино и да изпеем една любовна песен, за да прогоним всичкия този мрак!
Епилог
Анубис: покровител на Изида
— Живот, богатство и здраве! — викаше тълпата, докато Хатусу, облечена в най-разкошна роба, минаваше по Улицата на овните на път за храма на Анубис. Седнала в красивия паланкин, украсен със злато и сребро, тя беше неподвижна като статуя. Слънчевите лъчи проблясваха в цветните нишки, вплетени в перуката и наметалото й. С едната ръка притискаше царския жезъл, а в другата носеше Славата на Анубис.
Жреците подхванаха химн:
Хатусу гледаше неотклонно пред себе си, докато носилката преминаваше през портите на храма. Многолюдна тълпа се бе събрала да види лика на царицата. Амеротке погледна крадешком към новата придобивка в паланкина — столче за краката, оформено като коленичил митанийски воин — и се усмихна.
Процесията се насочи по стълбите. Наизлязоха жрици със систри. Във въздуха на облаци се носеха благовония. На всяко стъпало се изливаше светена вода, а наоколо бяха разхвърляни прекрасни цветя. Хатусу предаде свещения аметист на върховния жрец и камъкът най-после зае полагащото му се място — върху гърдите на огромната обсидианова статуя на Анубис.
Митанийската делегация чакаше почти на входа на храма. Хатусу бе настояла да я посрещнат на колене. Тушрата не беше сред тях, повален от някаква внезапна и мистериозна болест, която го бе възпрепятствала да дойде. Последваха поздрави, а след това внесоха голямата кедрова маса, върху която бе разстлан мирният договор. Хатусу седна величествено на трона си. Амеротке застана от дясната й страна, докато Сененмут полагаше печата върху договора от името на Египет, а Уанеф — от името на Тушрата. Когато свършиха, всеки от митанийската делегация се приближи, коленичи и целуна краката на Хатусу. Уанеф беше последна. Целуна стъпалото на царицата, но в очите й се четеше изгаряща омраза. Божествената остави жезъла си, хвана лицето на Уанеф между шепите си и я целуна нежно по челото в знак на привързаност. Погледът на митанийката стана предпазлив, изплашен.
— Божествена Хатусу — прошепна тя.
— Благородна Уанеф — прошепна Хатусу студено, — приеми нашата клетва.
— За какво?
— Че от днес нататък си наша сестра — Хатусу махна ръцете си, но остана близо до лицето на Уанеф. — Помолих Тушрата за една голяма услуга: за да бъде заздравена докрай връзката между Египет и Митани, той се съгласи ти, благородна Уанеф, да останеш в Египет! — лицето на митанийката побледня под грима. — Ти ще бъдеш пратеникът на Тушрата тук. Той настоя, а и ние много искаме да бъдеш наша гостенка. Ще те пазим много, под сянката на ръката си. Такава е волята на божествената царица, а също и на твоя цар.
Уанеф се поклони.
— Щом такава е волята на фараона.
— Да, такава е! — Хатусу рязко смени тона и щракна с пръсти в знак, че Уанеф може да се оттегли. После царицата се обърна към Амеротке: — Не говори, само слушай. Уанеф ще остане в Тива. Защото не Мареб, а тя е истинският убиец. И никога няма да си тръгне от тук жива. Бения няма да е единствената митанийска принцеса, която изпращаме в двора на Тушрата в саркофаг.
После Хатусу взе жезъла си с доволна усмивка.
Обяснителен послеслов на автора