Силен удар по вратата го извади от унеса. Шуфой се изправи, отвори я рязко и отстъпи изненадан. Влязоха двама мъже, облечени в дворцови роби. Амеротке веднага разпозна по предпазителите за китките им емблемите на Хор и Озирис, които носеха единствено личните пратеници на фараона. Единият от новодошлите беше пълничък, с малки черни очи, скрити сред пластове тлъстини. Вторият беше по-млад, със слабо лице и леко гърбав нос. Той първи се поклони и се представи:
— Казвам се Мареб и съм личен вестоносец на божествената Хатусу.
Дебеличкият извади ветрило и докато го развяваше пред лицето си, заяви:
— Аз съм Уени — и разтвори шепата си пред очите на Амеротке. В дланта му имаше инкрустирай със скъпоценни камъни скарабей и красиво гравиран надпис с името на царицата. Съдията се поклони и го целуна. Уени добави забързано, че и двамата с Мареб са лични пратеници на божествената в митанийския лагер в Оазиса на палмите.
— Идваме право от храма на Анубис — обади се усмихнато Мареб.
— А, да, преговорите. Добре ли вървят?
— Да, но… — запъна се по-младият.
— Но е имало убийства, нали? — подсказа му Амеротке. — Поне чух такива слухове…
— Имате остър слух, господарю.
— Освен това съм и нетърпелив — Амеротке им направи знак да седнат. — Разкажете ми!
Двамата вестители се настаниха удобно, а Шуфой си подреди възглавничките. Амеротке седна срещу тях, заобиколен от свитата си.
— Сигурно знаете за Славата на Анубис — започна Мареб. — Това е свещен аметист с големината на човешки юмрук. Виси на златна верига около врата на божествената статуя. Стар е като самата Тива. Някои твърдят, че Анубис лично го е оставил там… А сега, изглежда, самият той си го е и взел… — младият огледа тържествуващо изненаданите лица на съдията и помощниците му и добави: — Статуята се пази зад непробиваема порта, зад която има свещено езеро…
— Да, чувал съм за това — съгласи се Амеротке. — Нощем един жрец бди пред статуята. Вратата е заключена с най-здравата медна ключалка, нали така?
— Точно така, господарю. Друг жрец стои на пост отвън. Из коридорите и галериите обикаля човек от храмовата стража. Една от жриците носи храна и вода на жреца отвън…
— Но не влиза вътре, нали?
Мареб поклати глава.
— Сутрин жрецът на нощно бдение вътре отключва вратата, за да могат останалите жреци да изпълнят утринната служба. Тази сутрин обаче Немрат, който е бил вътре, не отговорил на повикването. Духовниците извикали капитана на стражата и разбили вратата. Немрат бил мъртъв със забит в сърцето нож и аметистът Славата на Анубис липсвал, но иначе всичко било на мястото си — нямало стъпки, нито каквито и да е следи…
— Кой жрец е стоял на пост отвън?
— Хети. Той твърди, че не се е случило нищо подозрително. Подремнал малко, но със сигурност щял да се събуди, ако зад портата е имало боричкане или викове…
— А жрицата, която носи храна? Тя…
— Казва се Ита. Донесла на Хети поднос с ястия и кана с вода, после си отишла. Не е чула нищо… Господарю, вратата е била заключена отвътре от самия Немрат. Ключът към светилището е единствен и си е стоял на обичайното място — окачен на врата на убития. Както и да е влязъл убиецът, как е успял да излезе?
— Има ли някакви тайни проходи… или врати? — попита съдията със слаба надежда.
Мареб отново поклати глава. Асурал подсвирна тихо под мустак.
— Божествената Хатусу ще побеснее… Славата на Анубис е безценна реликва… — Амеротке сведе очи.
— Има и още нещо — продължи младият вестител. — Съвсем естествено, най-напред заподозряхме митанийците. Разбирате защо, господарю, нали? Те имат сходен на Анубис бог с кучешка глава. За тях камъкът също би бил свещен…
— Разбира се! — въздъхна съдията. — Освен това, ако Тушрата се добере до реликвата или дори ако просто хората мислят, че тя е у него, божествената Хатусу ще стане за посмешище!
— Носят се слухове също така — добави Мареб, — че в храма има духове. Неколцина от разпитаните твърдят, че са видели бога Анубис да се разхожда там…
Амеротке едвам сдържа негодуванието си от разпространяването на такива нелепи суеверия. Дълбоко в сърцето си той не вярваше в богове с глава на чакали или с криле на сокол. Вярваше единствено в Маат като олицетворение на истината, но знаеше, че е най-добре да запази убежденията си в тайна.